Танц с дракони

Кучетата, теглещи колесниците, бяха страховити зверове, големи колкото вълчища. Жените бяха облечени в тюленови кожи, някои с бебета на гърди. По-големите деца ситнеха зад майките си и поглеждаха Джон с очи, тъмни и корави като камъните, които стискаха. Някои от мъжете носеха еленови рога на шапките си, а други — бивни от моржове. Двата вида не се обичаха помежду си, разбра той скоро. Накрая минаха няколко мършави северни елена, а големите кучета ръмжаха по петите на изоставащите.

— Внимавай с тази сган, Джон Сняг — предупреди го Тормунд. — Див народ са. Мъжете са лоши, жените още повече. — Откачи мях от седлото си и го предложи на Джон. — Дръж. Така може би няма да ти изглеждат толкова страшни. И ще те стопли за нощта. Не, задръж го, за тебе е. Пий.

Медовината беше толкова силна, че очите на Джон се насълзиха и жилки огън полазиха в гърдите му.

— Добър човек си, Тормунд. Като за дивак.

— По-добър от повечето, може би. Не толкова като някои.

Диваците се точеха и точеха, докато слънцето пълзеше по светлосиньото небе. Малко преди обед движението спря, когато една волска кола задръсти завой в тунела. Джон Сняг отиде да види лично. Колата се беше заклещила здраво. Мъжете зад нея се заканваха да я насекат на трески и да заколят вола на място, а коларят и близките му се кълняха, че ще ги избият, ако опитат. С помощта на Тормунд и сина му Торег Джон успя да задържи диваците да не стигнат до кръвопролитие, но им отне близо час, докато отворят отново пътя.

— Трябва ти по-голяма порта — рече недоволно Тормунд и погледна кисело към небето, където се бяха събрали няколко облака. — Адски бавно е така. Все едно да смучеш Млечната вода с тръстика. Ха. Де да имах Рога на Джорамун. Щях да го надуя хубаво и да прегазим през отломките.

— Мелисандра изгори Рога на Джорамун.

— Тъй ли? — Тормунд се плесна по бедрото и се разсмя гръмко. — Изгорила е оня хубав голям рог, да. Проклет грях според мен. На хиляда години беше. Намерихме го в гроба на един великан и никой от нас не беше виждал толкова голям рог. Сигурно затова на Манс му хрумна да ти каже, че е на Джорамун. Искаше да ви накара враните да си мислите, че е по силите му да ви духне проклетия Вал. Но така и не намерихме истинския рог, колкото и да копахме. Ако бяхме, всеки коленичещ във вашите Седем кралства щеше да има бучки лед да си охлажда виното цяло лято.

Джон се обърна намръщен в седлото си. „И наду Джорамун Рога на Зимата, и вдигна великаните от земята.“ Онзи огромен рог с обков от старо злато, изписано с древни руни… излъгал ли го беше Манс Райдър, или Тормунд лъжеше сега? „Ако рогът на Манс беше фалшификат, къде е истинският?“

Следобед слънцето се скри и денят стана сив и ветровит.

— Снежно небе — заяви мрачно Тормунд.

Други видяха същата лоша поличба в плоските бели облаци. Това като че ли ги пришпори да се разбързат. Нервите се разгорещиха. Един мъж го промушиха, когато се опита да се шмугне пред други, чакали часове в колоната. Торег изтръгна ножа на нападателя, издърпа двамата от тълпата и ги прати обратно в лагера, за да тръгнат отначало.

— Тормунд — заговори Джон, докато гледаха как четири старици дърпат към портата кола, пълна с деца, — кажи ми за враговете ни. Бих искал да науча всичко, което може да се знае за Другите.

Дивакът избърса уста и промърмори:

— Не тук. Не отсам Вала ви. — Погледна притеснено към дърветата в белите им мантии. — Никога не се отдалечават, знаеш ли. Денем няма да се приближат, не и докато грее слънцето, но не си мисли, че си отиват. Сенките никога не си отиват. Може да не ги виждаш, но винаги дебнат по петите ни.

— Безпокоиха ли ви по пътя на юг?

— Не дойдоха със сила, ако това имаш предвид, но бяха с нас през цялото време, ръфаха по краищата ни. Загубихме толкова конни съгледвачи, че не ми се мисли, а изостанеше ли човек или отклонеше ли се встрани, струваше живота му. Всяка нощ обграждахме лагера си с огън. Не обичат огъня, знаеш го. Но паднат ли снеговете… сняг, лапавица и студен дъжд, адски трудно е да се намерят сухи дърва или да си разпалиш подпалките, а студът

… някои нощи огньовете ни сякаш просто повяхваха и умираха. След такива нощи винаги намираш нещо умряло на заранта. Освен ако тебе не те намерят. Нощта, когато Торвинд… момчето ми, той… — Тормунд извърна лице настрани.

— Знам — каза Джон Сняг.

Тормунд отново се обърна към него.

— Нищо не знаеш. Убил си мъртвец, да, чух. Манс уби сто. Човек може да се бие с мъртвите, но когато дойдат господарите им, когато се вдигнат белите мъгли… как се биеш с мъгла, врано? Сенки със зъби… въздух, толкова студен, че те боли да дишаш, като нож в гърдите ти… не знаеш, не можеш да знаеш… може ли мечът ти да реже студ?

„Ще видим“, помисли Джон и си спомни нещата, които му беше казал Сам, нещата, които бе намерил в старите си книги. Дълъг нокът бе изкован в огньовете на Валирия, изкован в драконов пламък и със заклинания. „Драконова стомана — бе казал Сам. — По-силна от всяка обикновена стомана, по-лека, по-здрава, по-остра…“ Но думите в книга бяха едно. Истинското изпитание беше в битка.