Танц с дракони

Двама стюарди брояха преминаващите момчета и записваха всяко име на дълги кожени свитъци. Трети събираше ценностите им за данъка и отбелязваше и това. Момчетата отиваха на място, където никой не беше ходил преди, за да служат в орден, който беше враг на близките им от хиляди години, но Джон не видя сълзи, не чу майчини ридания. „Това са хора на зимата — напомни си. — В родния им край сълзите замръзват на бузите ти.“ Нито един заложник не се поколеба, нито се опита да се измъкне, щом дойдеше редът му да влезе в сумрачния тунел.

Почти всички момчета бяха много измършавели, с кльощави крака и ръце, тънки като клечки. Точно както Джон беше очаквал. Иначе бяха всевъзможни на вид, на ръст и цвят. Високи момчета и ниски момчета, момчета с кафяви коси и момчета с черни коси, меденоруси и ягодоворижи, и червенокоси, целунати от огън като Игрит. Момчета с белези, куцащи момчета и момчета с нашарени от сипаница лица. Много от по-големите имаха обрасли с мъх страни или тънки мустаци, но имаше и един с брада, гъста като на Тормунд. Някои бяха облечени в хубави меки кожи, други в щавена кожа и парчета броня, повечето във вълна и тюленови кожи, неколцина в дрипи. Един беше гол. Мнозина имаха оръжия: наострени копия, чукове с каменни глави, ножове, направени от кост или камък, или драконово стъкло, криваци, мрежи, дори по някой прояден от ръжда меч тук-там. Момчетата от Роговата стъпка газеха безгрижно боси в преспите. Други момчета имаха мечи лапи на ботушите си и стъпваха над същите преспи, без да счупят кората. Шест момчета дойдоха на коне, две на мулета. Двама братя се появиха с една коза. Най-големият заложник беше шест и половина стъпки висок, но имаше бебешко лице; най-малкият беше дребосък, който твърдеше, че е на девет, но не изглеждаше на повече от шест.

Специално отбелязваха синовете на по-изтъкнати мъже. Тормунд грижливо ги посочваше, докато преминаваха.

— Онова момче там е синът на Сорен Трошача на щитове — каза той за един висок момък. — Онзи там с рижата коса е рожбата на Герик Кралската кръв. Потеклото му е от Реймън Червената брада, ако го слуша човек. От малкия брат на Червената брада по-скоро. — Две от момчетата толкова си приличаха, че можеше да са близнаци, но Тормунд настоя, че са братовчеди, родени с година разлика. — Едното е на Харл Ловеца, другото на Харл Хубавеца, и двамата от една и съща жена. Бащите се мразят един друг. На твое място бих пратил единия в Източен страж, а другия в Сенчестата ви кула.

Други заложници бяха посочени като синове на Хоуд Скитника, на Брог, на Девин Тюленови кожи, Килег от Дървеното ухо, Морна Бялата маска, Големия Морж…

— Големия Морж? Сериозно?

— Странни имена имат по Замръзналия бряг.

Трима заложници се оказаха синове на Алфин Враноубиеца, спечелилия си лоша слава разбойник, убит от Корин Полуръката. Така поне твърдеше Тормунд.

— Не приличат на братя — изтъкна Джон.

— Братя са, ама от различни майки. Членът на Алфин беше слаба работа, по-малък и от твоя, но не се свенеше да го мушка където му падне. Има син във всяко село.

За един дребосък с мише лице Тормунд каза:

— Този е изтърсака на Варамир Шестте кожи. Помниш ли Варамир, лорд Врана?

Помнеше го.

— Превъплъщенеца.

— Да. Зъл и опасен дребосък. Вече е мъртъв най-вероятно. Никой не го е виждал след битката.

Две от момчетата бяха предрешени момичета. Когато ги видя, Джон прати Рори и Големия Лидъл да му ги доведат. Едното дойде съвсем кротко, другото риташе и хапеше. „Това може да свърши зле.“

— Тези двете имат ли прочути бащи?

— Ха! Тия слабачета? Едва ли. Избрани са по жребий.

— Те са момичета.

— Ами? — Тормунд примижа към двете от седлото си. — С лорд Враната тука се хванахме на бас кой от двама ви има по-голямата патка. Смъквайте бричовете да видим.

Едното момиче се изчерви. Другото го изгледа с гняв.

— Остави ни на мира, Тормунд Великанска воня. Пусни ни.

— Ха! Печелиш, врано. Нямат пишки тия. Малката има хъс обаче. Ще стане жена на копието от нея. — Извика на един от мъжете си: — Иди им намери да облекат нещо момичешко, докато лорд Враната не си е намокрил гащите.

— Ще ми трябват две момчета на тяхно място.

— Как тъй? — Тормунд се почеса по брадата. — Заложникът си е заложник според мен. Тоя твой голям меч може да клъцне момичешка глава толкова лесно, колкото и на момче. Един баща обича и дъщерите си. Повечето бащи де.

„Не бащите им ме притесняват.“

— Манс пял ли ти е някога за Храбрия Дани Флинт?

— Не помня. Кой е пък той?

— Момиче, преоблечено като момче, за да вземе черното. Песента за нея е тъжна и хубава. Това, което ѝ се е случило, не е. — В някои варианти на песента призракът ѝ още бродеше из Нощната крепост. — Ще пратя момичетата в Дългата могила. — Единствените мъже там бяха Емет Железния и Ед Скръбния, и двамата благонадеждни. Същото не можеше да се каже за повечето му братя.

Дивакът разбра.

— Гадни птици сте това враните. Още две момчета тогаз. Ще ги имаш.

Когато покрай тях се изнизаха деветдесет и девет заложници, за да минат под Вала, Тормунд Ужаса на великаните представи последния.