Танц с дракони

— Прав си — каза Джон. — Не знам. А ако боговете са добри, никога няма да го узная.

— Боговете рядко са добри, Джон Сняг. — Тормунд кимна към небето. — Облаците се трупат. Вече става по-тъмно и по-студено. Валът ви вече не плаче. Виж. — Обърна се към сина си Торег. — Препусни до лагера и им кажи да се раздвижат. Болните и слабите, мързеливите и страхливите, да се вдигат на проклетите си крака. Запали им проклетите шатри, ако трябва. Портата трябва да се затвори, падне ли нощта. Всеки, който не мине през Вала дотогава, да се моли на Другите да го намерят, преди аз да съм го спипал. Чу ли?

— Чух. — Торег смуши коня си и препусна назад по колоната.

Диваците се точеха и точеха. Денят помръкна, както каза Тормунд. Облаци покриха небето от хоризонт до хоризонт и топлината избяга. Бутането при портата се усили, докато хора, кози и волове се блъскаха да минат. „Не е само нетърпение — разбра Джон. — Уплашени са. Воини, жени на копието, разбойници, страх ги е от тези гори, от сенките, движещи се между дърветата. Искат да са от другата страна на Вала, преди да се спусне нощта.“

Снежинка затанцува във въздуха. После друга. „Потанцувай с мен, Джон Сняг. Потанцувай с мен сега.“

Диваците се точеха и точеха. Вече се движеха по-бързо, притичваха припряно по бойната полоса. Старите, малките и изнемощелите обаче едва кретаха. Сутринта полето бе покрито с дебела пелена стар сняг и бялата му кора блестеше на слънцето. Сега полето беше кафяво, черно и хлъзгаво. Преминаването на свободния народ го беше направило кално и мръсно: дървени колела и конски подкови, плазове от кост, рог и желязо, свински копита, тежки ботуши, копита на крави и бикове, голите черни стъпала на Роговата стъпка, всичко беше оставило дирите си. Размекнатата пръст забавяше колоната още повече.

— Трябва ви по-голяма порта — измърмори отново недоволно Тормунд.

Привечер снегът вече валеше здраво, но реката от диваци се беше смалила до поток. От дърветата, където беше лагерът им, се вдигаха стълбове дим.

— Торег — обясни Тормунд. — Изгаря мъртвите. Винаги има някои, които лягат да спят и не се събуждат. Намираш ги в шатрите им, които имат шатри, свити на кълбо и замръзнали. Торег си знае работата.

Потокът бе изтънял на вадичка, когато Торег излезе от гората. С него яздеха десетина воини, въоръжени с копия и мечове.

— Ариергардът ми — каза Тормунд със зъбата усмивка. — Вие враните имате обходни патрули. Ние също. Оставих ги в лагера в случай, че ни нападнат преди всички да са излезли.

— Най-добрите ти мъже.

— Или най-лошите ми. Всеки от тях е убивал врана.

След ездачите се появи пешак, някакъв грамаден звяр тичаше по петите му. Беше глиган, чудовищен глиган, два пъти по-голям от Дух, покрит с груба черна козина, с бивни дълги колкото мъжка ръка. Джон никога не беше виждал толкова грамаден глиган, нито толкова грозен. Мъжът до него също не беше красавец: изгърбен, с тъмно набръчкано чело, със сплескан нос, провиснали челюсти с тъмна четина по тях и малки черни сближени очи.

— Борок. — Тормунд извърна глава и плю.

— Превъплъщенец. — Не беше въпрос. Някак си го знаеше.

Дух извърна глава. Падащият сняг беше прикрил миризмата на глигана, но белият вълк я надуши. Запристъпва пред Джон, оголил зъби в мълчаливо ръмжене.

— Не — спря го Джон. — Дух, долу. Стой. Стой!

— Глигани и вълци — рече Тормунд. — Най-добре ще е да държиш звяра си заключен през нощта. Ще се погрижа Борок да направи същото с прасето си. — Погледна към помръкващото небе. — Тия бяха последните, и крайно време беше. Цяла нощ ще вали, усещам го. Време е да видя какво е от другата страна на всичкия този лед.

— Тръгвай — подкани го Джон. — Аз ще мина последен. Ще се видим на пира.

— Пир? Ха! Ей тая дума обичам да я чувам. — Дивакът обърна коня си към Вала и го плесна по задницата. Торег и ездачите го последваха: при портата слязоха и поведоха конете за юздите. Боуен Марш се задържа, докато стюардите му изтеглят последните коли в тунела. Само Джон Сняг и охраната му бяха останали.

Превъплъщенецът спря на десетина крачки от тях. Чудовището му зари калта и задуши. Лек сняг беше покрил черния му извит гръб. Глиганът изгрухтя, наведе глава и за миг Джон си помисли, че се кани да нападне. Мъжете от двете му страни снишиха копията си.

— Брат — каза Борок.

— По-добре влизай. След малко ще затворим портата.

— Направете го — каза Борок. — Затворете я хубаво и здраво. Те идат, врано. — Усмихна се с най-грозната усмивка, която Джон беше виждал, и се запъти към портата. Глиганът тръгна след него. Падащият сняг скри следите им.

— Е, и това свърши — каза Рори, след като се скриха.

„Не е — помисли Джон Сняг. — Тепърва започва.“

Боуен Марш го чакаше южно от Вала с табличка, изписана с числа.

— Три хиляди сто и деветнайсет диваци минаха днес през портата — каза лорд-стюардът. — Шейсет от заложниците ви бяха пратени в Източен страж и Сенчестата кула, след като ги нахраниха. Ед Толет откара шест фургона с жени за Дългата могила. Другите остават с нас.