Денят беше ранен и свеж, но въпреки това той се чувстваше уморен до кости, все едно се е бил цяла нощ. Колкото повече остаряваше, толкова по-малко сън му трябваше сякаш. Като скуайър можеше да спи десет часа нощем и пак да се прозява, докато се препъва на двора за упражнения. На шейсет и три пет часа на нощ му изглеждаха повече от достатъчно. Предната нощ почти не беше спал. Спалнята му представляваше малка килия до покоите на кралицата, бивша слугинска стая. Обзавеждането включваше легло, нощно гърне, гардероб за дрехите му и дори стол, в случай, че поиска да седне. На масичката до леглото държеше свещ от пчелен восък и статуетка на Воина. Макар и да не беше религиозен, със статуетката се чувстваше по-малко самотен тук, в този чужд град, и към нея се беше обърнал в тъмното си нощно бдение. „Защити ме от съмненията, които ме глождят — беше се помолил, — и ми дай силата да направя каквото е правилно.“ Но нито молитвата, нито утрото му донесоха сигурност.
Залата беше пълна както винаги, но Баристан Селми забеляза най-вече кои лица липсват: Мисандей, Белвас, Сив червей, Аго, Джого и Ракаро, Ирри и Джикуи, Даарио Наарис. На мястото на Бръснатото теме стоеше дебел мъж с издута гръдна броня и маска на лъв, дебелите му крака се показваха под пола от ивици кожа. Маргаз зо Лорак, братовчедът на краля, новият командир на Бронзовите зверове. Селми вече си беше оформил здравословно презрително отношение към него. Познаваше този тип хора от Кралски чертог — раболепни към по-горните от тях, груби към по-долните, слепи, колкото и горделиви, и прекомерно надути.
„Скааз също може да е в залата — осъзна Селми. — Скрит зад маска.“ Четирийсет Бронзови щитове стояха между колоните и светлината на факлите огряваше лъскавите им маски. Бръснатото теме можеше да е който и да е от тях.
Залата бръмчеше от стотици тихи гласове. Звукът беше злокобен, гневен. Напомни на Селми звука на гнездо на стършели в мига преди всички стършели да заврат и да изригнат навън. А по лицата на множеството видя гняв, скръб, подозрение и страх.
Новият кралски херолд едва бе обявил началото на аудиенцията, когато започна грозното. Една жена зарида за брат си, умрял в ямата на Дазнак, друга за пострадалия си паланкин. Дебел мъж разкъса превръзките си, за да покаже изгорялата си ръка, плътта по която все още беше раздрана и мокра. А когато един заговори за Харгаз Героя, един освободен роб зад него го събори на пода. Шестима Бронзови маски едва ги разтърваха и ги измъкнаха от залата. „Лисица, ястреб, тюлен, скакалец, лъв, мечка.“ Селми се зачуди дали маските имат някакво значение за мъжете, които ги носеха. Дали едни и същи мъже носеха едни и същи маски всеки ден, или си избираха нови лица всяка сутрин?
— Тишина! — умоляваше Резнак мо Резнак. — Моля! Ще ви отговоря, но само ако…
— Вярно ли е? — извика една освободена. — Мъртва ли е майка ни?
— Не, не, не — закрещя Резнак. — Кралица Денерис ще се върне, когато благоволи, в цялата си мощ и величие. Дотогава негово величество крал Хиздар ще…
— Той не ми е крал — изрева един освободен.
Хората започнаха да се бутат.
— Кралицата не е мъртва — заяви сенешалът. — Кръвните ѝ ездачи бяха пратени отвъд Скаазадан, за да намерят нейно величество и да я върнат на възлюбения ѝ лорд и верните ѝ поданици. Всеки води със себе си десет отбрани ездачи и всеки мъж има по три бързи коня, за да пътуват бързо и надалече. Кралица Денерис ще бъде намерена.
След това заговори висок гхискарец с халат от брокат, с толкова звучен, колкото и студен глас. На драконовия си трон крал Хиздар се стараеше да изглежда едновременно загрижен и невъзмутим. Отново вместо него отвърна сенешалът му.
Сир Баристан Селми заслуша с половин ухо мазните думи на Резнак. Годините служба в Кралската гвардия го бяха научили да слуша, без да чува, особено полезно умение, когато говорещият е решил да докаже, че думите наистина са вятър. В дъното на залата забеляза дорнското принцче с двамата му спътници. „Не трябваше да идват тук. Мартел не разбира каква опасност го грози. Денерис беше единственият му приятел в този двор, а нея я няма.“ Зачуди се колко ли разбират от това, което се говори. Дори той не можеше винаги да схване смесената гхискарска реч, която говореха търговците на роби, особено ако говореха бързо.
Принц Куентин поне слушаше съсредоточено. „Като баща си е.“ Нисък и набит, с простовато лице, изглеждаше добър младеж, сериозен, разумен, изпълнителен… но не от тези, които щяха да накарат сърцето на едно младо момиче да се разтупти. А Денерис Таргариен, каквото и да представляваше иначе, все пак беше младо момиче, както твърдеше сама всеки път, щом поискаше да изиграе невинност. Като всяка добра кралица, на първо място поставяше народа си — иначе изобщо нямаше да се омъжи за Хиздар зо Лорак, — но момичето в нея все още копнееше за поезия, за любовна страст и смях. „Иска огън, а Дорн ѝ изпраща кал.“