Танц с дракони

— Черния Марис най-вече служи под командването му, милорд. Аз си имам мулетата. Копривите твърди, че сме роднини. Вярно, приличаме си малко в лице, но не съм чак толкова инат като него. Все едно, никога не съм познавал майките им, кълна се в честта си. — Довърши последното си яйце и въздъхна. — Обичам хубаво рохко яйце. Ако благоволи милорд, не давайте на диваците да изядат всичките пилци.

Небето на изток бе започнало да просветва. Едно облаче не се виждаше.

— Хубав ден имаме за това, изглежда — каза Джон. — Светъл ден, ярък и слънчев.

— Валът ще плаче. А зимата почти е дошла. Не е естествено, милорд. Лош знак, мене ако питате.

Джон се усмихна.

— А ако валеше сняг?

— Още по-лош знак.

— Какво време би предпочел?

— Такова, което те държи вътре — каза Ед Скръбния. — Ако благоволи милорд, аз да се връщам при мулетата си. Липсвам им, когато ме няма. Повече, отколкото мога да кажа за ония жени на копието.

Разделиха се. Толет тръгна на изток към фургоните си, Джон — към конюшните. Сатена беше оседлал коня му, буен сив бегач с черна и лъскава като майстерско мастило грива. Не беше порода, която Джон щеше да избере за обход, но тази сутрин трябваше да изглежда важен, а за тази цел жребецът бе идеалният избор.

Свитата му също го чакаше. Джон никак не обичаше да е обкръжен от охрана, но днес изглеждаше благоразумно да държи няколко добри мъже до себе си. Изглеждаха внушително с ризниците, с железните шлемове и черните наметала, с дългите копия в ръце и мечовете и камите на коланите. За целта Джон беше прегледал всички зелени момчета и сивобради старци и беше избрал осем мъже в разцвета на силите им: Тай и Мъли, Лю Лявата ръка, Големия Лидъл, Рори, Фулк Бълхата, Гарет Зеленото копие. И Кожите, новия учител по оръжие на Черен замък, за да покаже на свободния народ, че дори мъж, който се е бил за Манс в битката под Вала, може да намери почетно място в Нощния страж.

Тъмночервена резка се бе появила на изток, когато всички се събраха при портата. „Звездите залязват“, помисли Джон. Когато отново изгрееха, щяха да светнат над свят, променен завинаги. Няколко души от хората на кралицата стояха и гледаха до жаравата от огъня на лейди Мелисандра. Джон погледна към Кралската кула и зърна за миг червен блясък зад един от прозорците. От кралица Селайз нямаше и помен.

Време беше.

— Отворете портата — каза тихо Джон Сняг.

— ОТВОРЕТЕ ПОРТАТА! — ревна Големия Лидъл.

На седемстотин стъпки горе стражите чуха и вдигнаха бойните рогове към устните си. Звукът прокънтя и отекна от Вала над света. Един дълъг зов. От хиляда години и повече този зов означаваше връщане на обход. Днес зовеше свободния народ към новия му дом.

От двете страни на дългия тунел крилата на портите се люшнаха и се отвориха и железните решетки се вдигнаха. Утринната светлина затрептя горе по леда, розова, златна и пурпурна. Ед Скръбния беше прав. Валът скоро щеше да заплаче. „Боговете дано да дадат да плаче само той.“

Сатена ги поведе под леда, осветяваше пътя им в сумрака с фенер. Джон тръгна след него, повел коня си. След него — охраната. По-назад беше Боуен Марш и стюардите му, двайсет души, всеки мъж със своя задача. Горе Ълмър от Кралския лес държеше Вала. Четирийсет души от най-добрите стрелци на Черен замък стояха с него, готови да реагират на всяка неприятност долу с дъжд от стрели.

Северно от Вала Тормунд Ужаса на великаните ги очакваше, яхнал малък дръглив гарон, който изглеждаше твърде слаб за тежестта му. Двамата му останали синове бяха с него, високият Торег и младият Дрин, с още шейсет воини.

— Ха! — извика Тормунд. — Охрана, тъй ли? Къде е доверието в това, врано?

— Взел си повече мъже от мен.

— Така е. Ела при мене, момче. Искам хората ми да те видят. Хиляди от моите никога не са виждали лорд-командир, пораснали мъже, дето като момчета са им разправяли, че обходниците ви ще ги изядат, ако не слушат. Трябва да те видят добре, зелен младок със старо черно наметало. Трябва да научат, че няма защо да се боят от Нощния страж.

„Този урок бих предпочел никога да не научат.“ Джон смъкна ръкавицата от изгорялата си ръка, пъхна два пръста в устата си и изсвири. Дух изтича от портата. Конят на Тормунд толкова се изплаши, че дивакът за малко да падне от седлото.

— Няма защо да се боят, а? — каза Джон. — Дух, стой.

— Кучи син с черно сърце си ти, лорд Врано. — Тормунд Свирача на рог вдига бойния рог към устните си. Звукът му отекна от леда като гръм и първите от свободния народ започнаха да се стичат към портата.

От зори до здрач Джон гледа преминаващите диваци.

Първи тръгнаха заложниците — сто момчета от осем до шестнайсет години.

— Кръвната ти цена, лорд Врано — заяви Тормунд. — Надявам се воплите на горките им майки да не терзаят сънищата ти нощем.

Някои от момчетата ги водеха до портата майките или бащите им, други — по-големите им братя и сестри. Повечето идваха сами. Четиринайсет-петнайсет годишните момчета бяха почти мъже и не искаха да ги видят вкопчени в женски поли.