Танц с дракони

— Жалко, че нямаме. Вярваш ли на този мир, Куент? Аз не. Половината град нарича драконоубиеца герой, а другата половина плюе кръв при споменаването на името му.

— Харзу — каза големият мъж.

Куентин се намръщи.

— Харгаз.

— Хиздар, Хумзум, Хагнак, има ли значение? Аз всички ги наричам Харзу. Никакъв драконоубиец не беше. Само дето му опекоха хубаво задника.

— Беше храбър. — „Щях ли и аз да имам кураж да се изправя пред онова чудовище само с едно копие?“

— Храбро умря имаш предвид.

— Умря с писъци — каза Арч.

Герис сложи ръка на рамото на Куентин.

— Дори и да се върне, кралицата все пак е омъжена.

— Не и ако млясна крал Харзу с чука си — подхвърли Големия мъж.

— Хиздар — каза Куентин. — Името му е Хиздар.

— Една целувка от чука ми и никой няма да го интересува какво му е било името — отвърна Арч.

„Те не разбират.“ Приятелите му бяха изгубили поглед за истинската му цел тук. „Пътят води през нея, не към нея. Денерис е средството за наградата, не самата награда.“

— Драконът има три глави, каза ми тя. Бракът ми не бива да бъде краят на всичките ти надежди, така каза. Знам защо си тук. За огън и кръв… Имам кръвта на Таргариен в себе си, знаете го. Мога да проследя родословието си назад до…

— Майната му на родословието ти — каза Герис. — Драконите не ги интересува кръвта ти, освен как е на вкус може би. Те са чудовища, а не майстери. Куент, наистина ли искаш да го направиш това?

— Това е, което трябва да направя. За Дорн. За баща ми. За Клетъс и Уил, и майстер Кедри.

— Те са мъртви — каза Герис. — Не ги интересува.

— Всички са мъртви — съгласи се Куентин. — И за какво? За да ме доведат тук, за да мога да се оженя за драконовата кралица. Велико приключение го нарече Клетъс. Демонски пътища и бурни морета, а в края му е най-красивата жена на света. Приказка, която ще разказваме на внуците си. Но Клетъс никога няма да има дете, освен ако не е оставил копеле в корема на онази кръчмарска слугиня, която хареса. Уил никога няма да има сватбата си. Тяхната смърт трябва да има някакъв смисъл.

Герис посочи един труп, свлякъл се до тухлена стена, и кръжащия около него рояк мухи.

— Неговата смърт има ли смисъл?

Куентин погледна тялото с погнуса.

— Умрял е от дизентерията. Стойте настрана от него. — Бялата кобила беше отсам градските стени. Нищо чудно, че улиците изглеждаха толкова пусти.

— Неопетнените ще пратят кола за него.

— Несъмнено. Но въпросът ми не беше това. Животът на хората има смисъл, не смъртта им. Аз също обичах Уил и Клетъс, но това няма да ни ги върне. Това е грешка, Куент. Не можем да се доверим на наемници.

— Те са хора като всички други. Искат злато, слава, власт. На това се доверявам. — „На това и на предопределението си. Аз съм принц на Дорн и кръвта на драконите е в жилите ми.“

Слънцето се беше скрило зад градската стена, когато намериха пурпурния лотос, нарисуван на изкорубената дървена врата на нисък тухлен коптор, схлупен между няколко други такива коптора в сянката на голямата жълто-зелена пирамида на Раздар. Куентин почука два пъти, както му бяха казали. Зад вратата се отзова дрезгав глас и заръмжа нещо на непонятната реч на Робския залив, мръсна смесица от стар гхискарски и висок волантински. Принцът отговори на същия език:

— Свобода.

Вратата се отвори. Герис влезе първи за по-сигурно, Куентин плътно зад него и Големия мъж в тила. Въздухът вътре бе задимен от синкав пушек, чиято сладникава миризма не можеше съвсем да прикрие по-силната воня на урина, вкиснало вино и развалено месо. Пространството се оказа много по-голямо, отколкото изглеждаше отвън, изпънато наляво и надясно през съседните съборетини. Това, което от улицата изглеждаше десетина постройки, се оказа една дълга зала отвътре.

В този час мястото беше полупразно. Няколко посетители удостоиха дорнците с погледи — отегчени, враждебни или любопитни. Останалите се бяха струпали около ямата в другия край на помещението, където двама голи мъже се сечаха с ножове, докато зрителите ги окуражаваха с викове.

От мъжете, с които бяха дошли да се срещнат, нямаше и помен. След това се отвори врата, която Куентин не бе забелязал, и оттам излезе старица, съсухрено същество с тъмночервен токар с ресни във формата на малки златни черепи. Кожата ѝ беше бяла като кобилешко мляко, а косата ѝ толкова рядка, че можеше да се види черепът под нея.

— Дорн — рече тя. — Аз Зарина. Пурпурен лотос. Слезете тук долу, намерите тях. — Задържа вратата и ги подкани с ръка да минат.

Зад вратата имаше дървено стълбище, стръмно и извито. Този път поведе Големия мъж, а Герис остана в тила, с принца между тях. „Подземие.“ Слизането беше дълго и толкова тъмно, че Куентин трябваше да опипва с ръка, за да не се хлъзне. Преди да стигнат дъното, сир Арчибалд извади камата си.

Озоваха се в тухлена изба, три пъти по-голяма от пивницата горе. Огромни бъчви скриваха стените. На кука точно до вратата висеше червен фенер, а на едно обърнато буре, служещо за маса, мъждукаше лоена свещ. Това бе единствената светлина.