Танц с дракони

Шестима от хората на кралицата се бореха с два огромни окастрени бора, за да ги наместят в дупките, които други шестима хора на кралицата бяха изкопали. Не беше нужно Аша да ги пита за какво са. Знаеше. „Колове.“ Нощта скоро щеше да падне, а червеният бог трябваше да се храни. „Дар от кръв и огън — наричаха го хората на кралицата, — за да може Господарят на Светлината да извърне огненото си око към нас и да стопи тези трижди проклети снегове.“

— Дори в това място на страх и мрак Господарят на Светлината ни пази — каза сир Годри Фаринг на хората, събрани да гледат, докато набиваха дърветата в дупките.

— Какво общо има вашият южняшки бог със снега? — запита ядосано Артос Флинт. Черната му брада беше покрита с ледена кора. — Това, което ни сполетя тук, е гневът на старите богове. Тях трябва да умилостивим.

— Да — каза Вул Голямото ведро. — Червения Рахло нищо не значи тук. Само ще ядосате старите богове. Гледат от острова си.

Селцето се намираше между две езера, по-голямото осеяно с гористи островчета, щръкнали над леда като замръзнали юмруци на удавен великан. На едно такова островче се издигаше древно язово дърво със ствол и клони, бели като снеговете наоколо. Преди осем дни Аша бе отишла с Али Мормон да видят отблизо цепнатите му червени очи и кървавата уста. „Само мъзга е — беше си казала, — червената мъзга, която тече в язовите дървета.“ Но очите ѝ не се убедиха. Човек вижда това, което вярва, тъй че виждаха замръзнала кръв.

— Вие северняците ни докарахте тези снегове — настоя Корлис Пени. — Вие и демонските ви дървета. Р’хлор ще ни спаси.

— Р’хлор ще ни обрече на смърт — отвърна му Артос Флинт.

„Чума да тръшне боговете и на двама ви“, помисли Аша Грейджой.

Сир Годри Великаноубиеца огледа пилоните и разклати единия, за да се увери, че е здраво набит.

— Добре. Добре. Ще свършат работа. Сир Клейтън, доведи жертвите.

Сир Клейтън Съгс беше силната дясна ръка на Годри. „Или трябва да е изсъхналата му ръка?“ Аша не харесваше сир Клейтън. Докато Фаринг изглеждаше страстен в предаността си към червения бог, Съгс беше просто жесток. Виждала го беше край нощните огньове, как гледа разтворил устни и с жадни очи. „Не бога обича, а пламъците.“ Когато попита сир Джъстин дали Съгс винаги е бил такъв, той ѝ отвърна с гримаса:

— На Драконов камък играеше комар с палачите и им помагаше в разпита на затворници, особено ако затворникът беше млада жена.

Аша не се изненада. Не се съмняваше, че Съгс щеше да гледа с особена наслада изгарянето ѝ. „Освен ако бурите не спрат.“

От деветнайсет дни бяха на три дни път от Зимен хребет. „Сто левги от Дълбоки лес до Зимен хребет. Триста мили полет на гарван.“ Но не бяха гарвани, а бурята беше неумолима. Всяка сутрин Аша се събуждаше с надеждата, че може би най-сетне ще види слънцето, но виждаше само поредния снежен ден. Бурята беше погребала всяка колиба и коптор под могила мръсен сняг, преспите скоро щяха да затрупат и дългата къща на селцето.

А нямаше никаква храна освен издъхващите им от глад и студ коне, рибата от езерата (все по-малко от ден на ден) и жалкия дивеч, който можеха да намерят в тези студени и мъртви гори. След като кралските рицари и лордове взимаха за себе си лъвския пай от конското месо, за простите войници оставаше от малко по-малко. Нищо чудно, че бяха започнали да ядат мъртвите.

Аша се беше ужасила като всички останали, когато Мечката ѝ каза, че са хванали четирима от мъжете на Пийзбъри да секат един от войниците на покойния лорд Фел. Режели парчета плът от бедрата и задника му, докато едната му ръка се въртяла на шиш. Но не можеше да се преструва на изненадана. Четиримата не бяха единствените, вкусили човешка плът по време на този убийствен поход — бяха само първите разкрити.

Четиримата на Пийзбъри щяха да платят за този свой пир с живота си, по заповед на краля… а изгарянето им щяло да сложи край на бурята, твърдяха хората на кралицата. Аша Грейджой не вярваше в червения им бог, но все пак се молеше дано да са прави. Иначе щеше да има още клади и сърдечното желание на сир Клейтън Съгс можеше да се сбъдне.

Сир Клейтън изведе напред четиримата плътоядци — голи, с вързани отзад ръце. Най-младият плачеше, докато залиташе в снега. Други двама вървяха все едно, че вече са мъртви, забили погледи в земята. Аша се изненада, като видя колко обикновени изглеждат. „Никакви чудовища не са. Най-обикновени хора.“

Най-старият беше сержантът им. Само той бе непокорен и ръсеше отрова по хората на кралицата, докато го бутаха напред с копията си.