Танц с дракони

„Засега.“ Докато се връщаха нагоре по стълбите, празните дупки на очите в кожите по стените сякаш я проследяваха. За миг ѝ се стори, че вижда устните им да се движат, сякаш си нашепваха мрачни, съкровени тайни с толкова смътни думи, че не можеше да ги чуе.

Сънят не я споходи лесно. Въртеше се под завивките в тъмната студена стая, но накъдето и да се обърнеше, виждаше лицата. „Нямат очи, но могат да ме виждат.“ Видя лицето на баща си на стената. До него висеше лицето на лейди майка ѝ, а под тях — тримата ѝ братя един до друг. „Не. Онова беше друго момиче. Аз съм никоя, а братята ми носят халати в черно и бяло.“ Но там беше и черният певец, и конярчето, което беше убила с Игла, и пълничкият скуайър от хана на кръстопътя, а ето там — пазачът, чието гърло беше прерязала, за да ги измъкне от Харънхъл. Веселяка също висеше на стената, с черните дупки на мястото на очите му, изпълнени със злост. Гледката ѝ върна спомена за камата в шепата ѝ, докато я забиваше в гърба му — още, и още, и още.

Когато най-сетне дойде, денят беше сив, тъмен и облачен. Момичето се беше надявало за мъгла, но боговете пренебрегнаха молитвите ѝ, както често правят боговете. Въздухът беше чист и студен, а вятърът хапеше злобно. „Хубав ден за смърт“, помисли тя. А молитвата неволно се върна на устните ѝ. „Сир Грегър, Дънсън, Раф Сладура. Сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей.“ Изреди имената безмълвно. В Къщата на Черното и Бялото човек никога не знаеше кой може да слуша.

Подземията бяха пълни със стари дрехи, взети от дошлите в Къщата, за да изпият мир от храмовия басейн. Всичко можеше да се намери тук, от просешки дрипи до богати коприни и кадифе. „Грозно момиче трябва да носи грозни дрехи“, реши тя и си избра оцапано кафяво наметало, опърпано, тъмнозелена туника, вмирисана на риба, и тежки ботуши.

Нямаше защо да бърза, тъй че реши да тръгне по дългия път покрай Пурпурен пристан. Мина по моста към Острова на боговете. Кет от Каналите беше продавала стриди и миди между храмовете тук, когато на дъщерята на Бруско, Талея, ѝ потичаше лунната кръв и трябваше да остане на легло. Почти очакваше да види Талея да продава днес тук, може би край Зайчи приют, където бяха самотните светилища на всички забравени божества, но това беше глупаво. Денят бе твърде студен, а и Талея не обичаше да става толкова рано. Статуята пред светилището на Плачещата дама на Лис плачеше със сребърни сълзи, когато грозното момиче мина покрай нея. В Градините на Геленеи се издигаше позлатено дърво, сто стъпки високо и с листа от ковано сребро. Светлина от факли блещукаше зад прозорците от оловно стъкло в дървения храм на Бога на хармонията, с петдесетте вида пеперуди във всичките им ярки цветове.

Веднъж Моряшката жена бе обикаляла с нея и ѝ разказваше приказки за по-странните богове на града.

— Онова там е домът на Великия пастир. Онази кула, с трите кулички, е на Триглавия Триос. Първата глава поглъща умиращия, а прероденият излиза от третата. Не знам какво прави средната глава. Онова там са Камъните на Мълчаливия бог, а ей там е входът към Лабиринта на Създателя на шарките. Само които се научат да минават през него правилно ще намерят пътя си към мъдростта, казват жреците на Шарката. Отвъд него, до канала, е храмът на Акван Червения бик. На всеки тринайсети ден жрецът коли бяло теле и раздава купи кръв на просяците.

Днес явно не беше тринайсети ден: стъпалата на Червения бик бяха празни. Братята богове Семош и Селосо сънуваха в двата си еднакви храма от двете страни на Черния канал, свързани с извит каменен мост. Момичето мина по него и заслиза към кейовете, след това мина през пристана на Рагман и покрай хлътналите кули и куполи на Удавения град.

Група лисенски моряци се клатушкаха по Щастливия пристан, но нямаше ни една курва. Кораба беше самотен и тих, глумците несъмнено все още спяха. Но по-натам, на кея до един китоловец от Ибен, зърна стария приятел на Кет, Таганаро, да си подхвърля топка с Касо, Краля на тюлените, докато един от джебчиите му обработваше тълпата зяпачи. Когато спря да погледа и да послуша, Таганаро я погледна и не я позна, но Касо излая и плесна с плавниците си. „Позна ме — помисли момичето, — или му замириса на риба.“ Бързо се отдалечи.

Когато стигна Пурпурния пристан, старият мъж се беше настанил в дюкяна за супа на обичайната си маса и броеше кесия с монети, докато се пазареше с един корабен капитан. Високият тънък телохранител бе надвиснал над него. Ниският и набит беше до вратата, за да вижда добре всеки, който влезе. Все едно. Нямаше намерение да влиза. Седна на една ограда на двайсетина крачки оттам и се присви; разбушувалият се вятър задърпа наметалото ѝ с призрачни пръсти.

Дори в студен и сив ден като този пристанището бе оживено. Видя моряци, тръгнали на лов за курви, и курви, тръгнали на лов за моряци. Двама катили минаха покрай нея, с омачкани контешки дрехи, подпираха се един на друг и се клатушкаха покрай кейовете, а оръжията им подрънкваха на хълбоците. Червен жрец мина забързано, аленият му халат плющеше на вятъра.