Танц с дракони

— Тогава утре отново ще си Кет, Котката на Каналите. Носи това лице, наблюдавай, подчинявай се. И ще видим дали наистина си достойна да служиш на Онзи с многото лица.

На другия ден се върна при Бруско и дъщерите им в къщата на канала. Бруско се ококори, като я видя, а Брея ахна.

— Валар моргулис — каза за поздрав Котката.

— Валар дохерис — отвърна Бруско.

След това все едно изобщо не ги беше напускала.

По-късно същата сутрин за първи път видя мъжа, когото трябваше да убие, докато тикаше количката си по калдъръмените улички покрай Пурпурния пристан. Беше стар, много над петдесет. „Живял е твърде дълго — помъчи се да се убеди. — Защо трябва да има толкова много години, щом татко имаше толкова малко?“ Но Котката на Каналите нямаше баща, тъй че затаи мисълта за себе си.

— Пресни морски миди и стриди — подвикна Котката, докато минаваше покрай него, — стриди, скариди и тлъсти зелени миди. — Дори му се усмихна. Понякога бе нужна само една усмивка, за да ги накара да спрат и да си купят. Старият мъж не ѝ се усмихна. Погледна я намръщено, подмина я и нагази в една локва. Опръска краката ѝ.

„Груб е — помисли тя, загледана след него. — Лицето му е кораво и зло.“ Носът на стария мъж беше тесен и остър, устните му тънки, очите му — малки и сближени. Косата му бе побеляла, но малката му подкастрена брадичка беше черна. Кет реши, че е боядисана, и се зачуди защо не е боядисал и косата си. Едното му рамо бе по-високо от другото и му придаваше изгърбена стойка.

— Той е зъл човек — заяви тя същата вечер, щом се върна в Къщата на Черното и Бялото. — Устните му са жестоки, очите му са зли и има брада на злодей.

Милият човек се изкиска.

— Той е човек като всеки друг, със светлина и мрак в себе си. Не е твоя работа да го съдиш.

Това я стъписа.

— Боговете ли са го осъдили?

— Някои богове може би. За какво са боговете, ако не да седят горе и да съдят хората? Но Многоликият бог не претегля хорските души. Той дава дара си на най-добрите, както и на най-лошите. Иначе доброто щеше да живее вечно.

Ръцете на стария мъж бяха най-лошото у него, реши Кет на другия ден, докато го наблюдаваше иззад количката си. Пръстите му бяха дълги и костеливи, вечно се движеха, чешеха брадата му, бъркаха в ушите, барабаняха по масата, все мърдаха, мърдаха, мърдаха. „Като два бели паяка са.“ Колкото повече гледаше ръцете му, толкова повече ги намразваше.

— Твърде много си мърда ръцете — каза вечерта в храма. — Сигурно е изпълнен със страх. Дарът ще му донесе мир.

— Дарът носи мир на всички.

— Когато го убия, ще ме погледне в очите и ще ми благодари.

— Ако го направи, значи ще си се провалила. Най-добре ще е изобщо да не те забележи.

Старият мъж беше нещо като търговец, заключи Кет, след като го наблюдава няколко дни. Търговията му трябваше да е свързана с морето, макар изобщо да не го видя да се качва на кораб. Дните си прекарваше в един дюкян за супа близо до Пурпурния пристан, с чаша луков бульон, изстиваща до лакътя му, докато раздаваше хартии с восъчни печати и говореше с рязък тон на върволица капитани, собственици на кораби и други търговци. Никой от тях като че ли не го харесваше особено.

Но му носеха пари: кожени кесии, издути от злато, сребро и четвъртитите железни монети на Браавос. Старият мъж ги броеше грижливо, сортираше монетите и ги редеше на спретнати купчинки, еднакви с еднакви. Никога не поглеждаше монетите. Само ги захапваше, винаги с лявата страна на устата си, където все още имаше зъби. От време на време завърташе някоя на масата и слушаше звука, докато не дрънне и не спре.

А след като преброеше и опиташе монетите, драсваше нещо на свитък, подпечатваше го с печата си и го даваше на капитана. Или поклащаше глава и избутваше монетите обратно по масата. Когато направеше това, другият мъж почервеняваше и се ядосваше или пребледняваше и гледаше уплашено.

Кет не разбираше.

— Те му плащат със злато и сребро, но той им дава само нещо написано. Глупави ли са?

— Някои може би. Повечето са просто предпазливи. Някои си мислят да го излъжат. Но той не се лъже лесно.

— Но какво им продава

?

— Пише на всеки от тях застраховка. Ако корабите им се изгубят при буря или бъдат пленени от пирати, им обещава да им плати цената на съда и съдържанието му.

— Нещо като бас ли е това?

— Един вид. Бас, който всеки капитан се надява да загуби.

— Да, но ако спечелят…

— … губят корабите си, често и живота си. Моретата са опасни, а най-много през есента. Несъмнено не един капитан, потънал в буря, е получил малка утеха от застраховката, която е платил в Браавос, в смисъл, че вдовицата и децата му няма да живеят в нужда. — Тъжна усмивка пробяга по устните му. — Но едно е да подпишеш такава застраховка, а съвсем друго е да се възползваш от нея.

Кет разбра. „Сигурно го мразят. И някой от тях е дошъл в Къщата на Черното и Бялото и се е помолил богът да го вземе.“ Зачуди се на глас кой е бил, но милият човек не пожела да ѝ каже.

— Не е твоя работа да ровиш в такива неща. Коя си ти?

— Никоя.