Висяха по стените, пред и зад нея, високо и ниско, накъдето да погледнеше и накъдето да се обърнеше. Стари лица и млади лица, бледи лица и тъмни лица, гладки лица и сбръчкани лица, луничави лица и нашарени с белези лица, красиви лица и грозни лица, мъже и жени, момчета и момичета, дори бебета, усмихнати лица, намръщени лица, лица, изпълнени с алчност, с ярост и страст, голобради лица и лица обрасли с гъста четина. „Маски“, каза си тя, но още докато си го помисляше осъзна, че не е така. Бяха кожи.
— Плашат ли те, дете? — попита милият човек. — Все още не е късно да ни напуснеш. Наистина ли искаш това?
Аря прехапа устна. Не знаеше какво иска. „Ако напусна, къде ще отида?“ Беше измила и съблякла сто трупа, мъртвите не я плашеха. „Носят ги тук долу и им изрязват лицата, тъй че какво?“ Беше нощният вълк, парчета кожа не можеха да я уплашат. „Кожени качулки, това са, не могат да ме наранят.“
— Не — каза тя. — Не искам.
Той я поведе през залата, покрай тунели, разклоняващи се в странични проходи. Светлината на фенера му ги огряваше поред. Един от тунелите беше със стени от човешки кости, а покривът му се крепеше на колони от черепи. Друг свършваше с вито стълбище, което водеше още надолу. „Колко подземия има тук? — запита се тя. — Вечно ли продължават надолу?“
— Седни — каза жрецът. Тя седна. — Сега затвори очи, дете. — Тя затвори очи. — Ще боли — предупреди я той. — Но болката е цената на силата. Не мърдай.
„Неподвижна като камък“, помисли тя. Седеше, без да помръдне. Срязването беше бързо, ножът — остър. По принцип допирът на метала в плътта ѝ трябваше да е студен, но усети топлина. Кръвта потече по лицето ѝ като надиплена червена завеса, от челото и по страните ѝ брадичката, и тя разбра защо жрецът я бе накарал да затвори очи. Щом стигна до устните ѝ, вкусът беше на сол и мед. Облиза я и потръпна.
— Донеси ми лицето — каза милият човек. Бездомничето не отвърна, но пантофите ѝ зашепнаха по каменния под. На момичето каза: — Изпий това. — И опря чаша в ръцете ѝ. Тя я изгълта наведнъж. Кисело и стипчиво, все едно да захапеш лимон. Преди хиляда години бе познавала едно момиче, които обичаше лимонов кейк. „Не, онова не бях аз. Беше само Аря.“
— Глумците променят лицата си с измама — говореше милият човек, — а магьосниците използват чарове, преплитане на светлина, сянка и желание, за да създадат илюзии, които лъжат окото. Тези изкуства ще научиш, но това, което правим тук, е по-дълбоко. Мъдри хора могат да видят през заблудите и чаровете се разпадат пред остри очи, но лицето, което ще ти поставим сега, ще е истинско и плътно като лицето, с което си се родила. Дръж си очите затворени. — Усети как пръстите му докоснаха черната ѝ коса. — Стой неподвижно. Усещането ще е странно. Може да се замаеш, но внимавай да не помръднеш.
Последва дръпване и тихо шумолене, докато изпъваха новото лице върху старото. Кожата остърга по челото ѝ, суха и корава, но след като кръвта ѝ се просмука в нея, омекна и стана гъвкава. Бузите ѝ станаха топли и се зачервиха. Усети как сърцето ѝ запърха в гърдите и дълго не можа да си поеме дъх. Ръце се стегнаха около гърлото ѝ, корави като камък, и я задушиха. Собствените ѝ ръце се вдигнаха, за да ги махнат, но не напипаха нищо. Изпълни я ужас и чу шум, отвратително
— Дишай, дете. Издишай страха. Отърси се от сенките. Той е мъртъв. Тя е мъртва. Болката ѝ е свършила.
Тя вдиша, дълбоко, и разбра, че е вярно. Никой не я душеше и никой не я удряше. Все пак ръката ѝ трепереше, когато я вдигна пред лицето си. Люспи засъхнала кръв се отрониха при допира на пръстите ѝ, черни на светлината на фенера. Опипа страните си, докосна очите си и проследи с пръсти линията на челюстта.
— Лицето ми си е същото.
— Нима? Сигурна ли си?
— Усещането е същото.
— За теб — каза жрецът. — Не изглежда същото.
— За други очи носът и челюстта ти са счупени — каза бездомничето. — Едната страна на лицето ти е хлътнала, където е разбита костта, и половината ти зъби липсват.
Тя облиза с език устата си, но не усети никакви дупки или счупени зъби. „Магия — помисли си. — Имам ново лице. Грозно осакатено лице.“
— Може да те мъчат лоши сънища известно време — предупреди милият човек. — Баща ѝ я биеше толкова често и толкова жестоко, че болката никога не я оставяше напълно, нито страхът, докато не дойде при нас.
— Убихте ли го?
— Тя поиска дара за себе си, не за баща си.
„Трябвало е да убиете него.“
Той явно отгатна мислите ѝ.
— Накрая смъртта дойде и за него, както идва за всички хора. Както трябва да дойде за един определен човек утре. — Вдигна фенера. — Приключихме тук.