Танц с дракони

— Никоя не задава въпроси. — Хвана ръцете ѝ. — Ако не можеш да направиш това, трябва само да кажеш. Нищо срамно няма в това. Някои са създадени да служат на Многоликия бог, а някои не са. Кажи и ще те облекча от тази задача.

— Ще го направя. Казах и ще го направя.

Как обаче? Това беше по-трудното.

Той имаше охрана. Двама мъже, висок и слаб и нисък и дебел. Вървяха с него навсякъде, откакто напуснеше къщата си сутринта, докато се върнеше вечерта. Не допускаха никой да се доближи без разрешението на стареца. Веднъж един пиян за малко щеше да се блъсне в него, докато се връщаше вкъщи от дюкяна за супа, но високият мъж пристъпи между двамата, бутна го и го събори на земята. В дюкяна за супа ниският винаги опитваше лучения бульон преди стареца. Старецът изчакваше бульонът да изстине, преди да отпие, достатъчно, за да се увери, че телохранителят му не е пострадал.

— Страх го е — осъзна тя. — Или знае, че някой иска да го убие.

— Не знае — отвърна милият човек. — Но подозира.

— Телохранителите са с него дори когато ходи да пикае — каза тя. — Но той не ходи с тях, когато те пикаят. Високият е по-бързият. Ще изчакам, когато той отиде да пусне вода, влизам в дюкяна и намушквам стареца в окото.

— А другият телохранител?

— Той е бавен и глупав. Мога да убия и него.

— Да не си някой касапин на бойното поле, че да колиш всеки, който ти се изпречи на пътя?

— Не съм.

— Надявам се. Ти си слуга на Многоликия бог, а ние, които служим на Онзи с многото лица, даваме дара му само на белязаните и избраните.

Разбра. „Убий него. Убий само него.“

Отне ѝ още три дни наблюдение, докато измисли как, и още един ден упражнение с малкото ѝ ножче. Червения Рого я беше научил как да го използва, но не беше рязала кесия отпреди да ѝ вземат очите. Искаше да се увери, че още знае как. „Плавно и бързо, това е начинът, никакво суетене“, каза си, докато го плъзгаше от ръкава в ръката си отново и отново. След като остана доволна, го наточи, докато не заблестя сребристобяло на светлината на свещта. Другата част беше по-сложна, но бездомничето щеше да ѝ помогне.

— Утре ще му дам дара — заяви тя, докато закусваше.

— Онзи с многото лица ще е доволен. — Милият човек стана. — Котката на Каналите е позната на мнозина. Ако я видят, че е направила това, може да навлече беда на Бруско и дъщерите му. Време е да получиш друго лице.

Момичето не се усмихна, но вътрешно бе доволно. Беше изгубила веднъж Кет и скърбеше за нея. Не искаше да я изгуби отново.

— Как ще изглеждам?

— Грозна. Жените ще извръщат очи, щом те видят. Децата ще зяпват и ще те сочат. Силни мъже ще те съжаляват, а някои може да отронят сълза. Никой, който те види, няма скоро да те забрави. Ела.

Милият човек взе железния фенер от куката и я поведе покрай черния басейн и редиците тъмни безмълвни богове към стъпалата в дъното на храма. Бездомничето застъпва след тях. Заслизаха. Никой не говореше. Единственият звук беше тихото шумолене на пантофите им. Осемнайсет стъпала ги отведоха до подземията, където пет сводести прохода се разперваха като пръстите на човешка ръка. Тук долу стъпалата станаха по-тесни и по-стръмни, но момичето бе тичало по тях хиляда пъти, тъй че не я плашеха. Още двайсет и две стъпала и бяха в долното подземие. Тунелите тук бяха тесни и извити, като черни червееви дупки, плъзнали през голямата скала. Един проход бе затворен от тежка желязна врата. Жрецът окачи фенера на кука, пъхна ръка в халата си и извади красив ключ.

Тя настръхна. „Светая светих.“ Слязоха още по-надолу, до третото ниво, в тайните зали, където можеха да влизат само жреци.

Ключът изщрака три пъти, много тихо, докато милият човек го завърташе в ключалката. Вратата се люшна и се отвори на смазаните железни панти, без да издаде звук. Зад нея имаше още стъпала, изсечени в скалата. Жрецът взе фенера и отново поведе. Момичето тръгна след светлината, като броеше стъпалата надолу. „Четири, пет, шест, седем.“ Неволно съжали, че не си е взела тояжката. „Десет, единайсет, дванайсет.“ Знаеше колко стъпала има между храма и подземието, между подземието и долното подземие, и дори беше броила стъпалата на тясното извито стълбище нагоре към тавана, както и стъпенките на стръмната дървена стълба, която стигаше до вратата на покрива и ветровитата тераса горе.

Това стълбище ѝ бе непознато обаче и заради това беше опасно. „Двайсет и едно, двайсет и две, двайсет и три.“ С всяка стъпка въздухът сякаш ставаше малко по-студен. Когато броенето ѝ стигна до трийсет, разбра, че са дори под каналите. Трийсет и три. Четирийсет и три. Колко дълбоко щяха да слязат?

Беше стигнала до петдесет и четири, когато стъпалата най-сетне свършиха при друга желязна врата. Незаключена. Милият човек я бутна и пристъпи вътре. Тя го последва, с бездомничето по петите ѝ. Стъпките им отекнаха в тъмното. Милият човек вдигна фенера си и отвори капаците му. Светлината обля стените.

Хиляда лица се взряха в нея.