Танц с дракони

— Така е — отвърна Селайз. — И ще отговаряте за него, когато кралят се върне. И за други решения, които взехте, опасявам се. Но виждам, че сте глух за разума. Правете каквото смятате за добре.

Сир Мейлгорн проговори:

— Лорд Сняг, кой ще води този обход?

— Себе си ли предлагате, сир?

— Толкова глупав ли изглеждам?

Кръпчо скочи на крака.

— Аз ще го водя! — Звънчетата му дръннаха весело. — Ще влезем в морето и пак ще излезем. Ще яздим морски коне под вълните и русалки ще надуват раковини да възвестят идването ни, ох, ох, ох.

Всички се засмяха. Дори кралица Селайз си позволи да се усмихне. На Джон не му беше до смях.

— Няма да искам от хората си това, което не бих направил сам. Смятам да водя обхода лично.

— Колко храбро от ваша страна — каза кралицата. — Одобряваме. След това някой бард ще съчини вълнуваща песен за вас, несъмнено, а ние ще имаме по-благоразумен лорд-командир. — Отпи глътка вино. — Да поговорим за други неща. Аксел, бъдете така добър да доведете дивашкия крал.

— Веднага, ваше величество. — Сир Аксел излезе през една врата и след миг се върна с Герик Кралската кръв. — Герик от дома Червена брада — обяви той. — Кралят на диваците.

Герик Кралската кръв беше висок, дългокрак и широк в раменете. Кралицата, изглежда, го бе облякла в някои от старите дрехи на краля. Изчеткан и лъснат, облечен в зелено кадифе и къса пелерина от хермелин, с дълга измита рижа коса и подкастрена огнена брада, дивакът приличаше на южняшки лорд от глава до пети. „Би могъл да влезе в тронната зала на Кралски чертог и никой няма да мигне“, помисли Джон.

— Герик е истинският и законен крал на диваците — заяви кралицата, — потомък в непрекъсната родословна мъжка линия на техния велик крал Реймън Червената брада, докато узурпаторът Манс Райдър е роден от простосмъртна жена и баща му е един от черните ви братя.

„Не — можеше да отвърне Джон. — Герик е потомък на по-малък брат на Реймън Червената брада.“ За свободния народ това имаше значение горе-долу толкова, колкото ако беше потомък на коня на Реймън Червената брада. „Нищо не знаят, Игрит. Още по-лошото е, че няма да се научат.“

— Герик милостиво се съгласи да даде ръката на най-голямата си дъщеря на моя възлюбен Аксел, за да бъдат съчетани от Господаря на Светлината в свят брак — продължи кралицата. — Другите му момичета ще се омъжат по същото време — втората дъщеря за сир Брус Бъклър, а най-малката за сир Мейлгорн от Червен вир.

— Господа. — Джон кимна почтително на споменатите рицари. — Дано намерите щастие със своите годеници.

— В морето мъжете се женят за риби. — Кръпчо направи лека танцова стъпка и звънчетата дръннаха. — О, да, о, да, о, да.

— Четири женитби може да се направят толкова лесно, колкото и три — продължи кралица Селайз. — Крайно време е тази жена Вал да бъде опитомена, лорд Сняг. Решила съм да бъде венчана за моя добър и верен рицар сир Патрек от Кралска планина.

— Казано ли е на Вал, ваше величество? — попита Джон. — При свободния народ, когато мъж пожелае жена, той я открадва и така доказва силата си, ловкостта и куража си. Ухажорът рискува да бъде набит жестоко, ако го хванат родствениците на жената, и още по-лошо, ако самата тя го сметне за недостоен.

— Дивашки обичай — каза Аксел Флорент.

Сир Патрек само се изсмя.

— Никой не е имал повод досега да оспори куража ми. Никоя жена няма да дръзне.

Кралица Селайз нацупи устни.

— Лорд Сняг, тъй като лейди Вал не е запозната с нашите обичаи, моля, пратете я при мен, за да мога да ѝ обясня какви са задълженията на една благородна лейди към лорд съпруга ѝ.

„Ще мине великолепно, знам.“ Джон се зачуди дали кралицата щеше да бърза толкова да омъжи Вал за някой от рицарите си, ако знаеше какво изпитва Вал към принцеса Шайрийн.

— Както желаете. Макар че ако мога да говоря свободно…

— Не, не мисля. Можете да напуснете.

Джон Сняг сгъна коляно, наведе вежливо глава и се оттегли.

Взимаше по две стъпала наведнъж и кимаше на стражите на кралицата, докато слизаше. Нейно величество бе поставила мъже на всяка площадка, за да я пазят от диваците. На средата на стълбището някой извика отгоре:

— Джон Сняг.

Джон се обърна.

— Лейди Мелисандра.

— Трябва да поговорим.

— Трябва ли? — „Не мисля.“ — Милейди, имам задължения.

— Точно за тях бих искала да поговорим. — Заслиза към него, червените ѝ поли зашумоляха по стъпалата. Сякаш не стъпваше, а се рееше във въздуха. — Къде е вълчището ви?