Танц с дракони

Драконът знаеше името си. Главата му се обърна и погледът му се задържа на дорнския принц за три дълги мига. Ярък огън гореше зад лъсналите черни ками на зъбите му. Очите му бяха езера от разтопено злато, от ноздрите му излизаше дим.

— Долу — каза Куентин. А после се закашля. Въздухът бе наситен с пушек и вонята на сяра го задавяше.

Визерион загуби интерес. Обърна се отново към Брулените от вятъра и се спусна към вратата. Може би бе помирисал кръвта на мъртвите стражи или месото в каруцата. Или пък просто бе видял, че пътят е отворен.

Куентин чу виковете на наемниците. Каго им викаше да донесат веригите, а Хубавата Мерис крещеше на някого да се дръпне. Драконът се движеше тромаво по земята, като пълзящ на лакти и колене човек, но по-бързо, отколкото дорнският принц можеше да повярва. Брулените от вятъра не успяха да се отдръпнат навреме от пътя му и Визерион им налетя с рев. Куентин чуваше дрънченето на вериги, после звън на тетива на арбалет.

— Не — изкрещя той, — не, недей, недей. — Но беше много късно. „Глупак“, остана му време само да помисли, когато металната стрела рикошира от врата на Визерион и изчезна в тъмното. Резка от пламък блесна по дирята ѝ — драконова кръв, грейнала златночервена.

Драконовите зъби стиснаха врата на стрелеца. Мъжът носеше маска на Бронзов звяр, страховито подобие на тигър. Когато пусна оръжието, за да се опита да разтвори челюстите на Визерион, от устата на тигъра блъвна пламък. Очите на мъжа се пръснаха с тихо изпукване, а бронзът около тях потече. Драконът изтръгна гръкляна на наемника и го изгълта, докато горящият труп се свличаше на пода. Другите Брулени от вятъра вече бягаха. Беше повече, отколкото можеше да понесе и Хубавата Мерис. Рогатата глава на Визерион се завъртя към тях, но след миг той сякаш забрави наемниците и откъсна нова мръвка от мъртвия — от крака този път.

— Визерион — извика Куентин. Можеше да го направи, щеше да го направи, баща му го беше пратил на другия край на света да го направи и той нямаше да го провали. — ВИЗЕРИОН! — Плесна с бича във въздуха и пукотът отекна от почернелите стени.

Бялата глава се надигна. Огромните златни очи се присвиха. Струйки дим закръжиха нагоре от ноздрите на дракона.

— Долу — заповяда принцът. „Не трябва да му позволя да подуши страха ми.“ — Долу, долу, долу! — Замахна с бича и перна дракона по муцуната. Визерион изсъска.

И тогава го лъхна горещ вятър, и чу хрущенето на кожени криле, а въздухът беше пълен с пепел и въглени, и чудовищен рев заотеква от черните овъглени тухли, и той чу обезумелите викове на приятелите си. Герис го викаше, отново и отново, а Големия мъж ревеше:

— Зад тебе, зад тебе, зад тебе

!

Куентин се обърна и вдигна лявата си ръка над лицето, за да заслони очите си от лъхналия от огнена пещ вятър. „Регал — спомни си. — Зеленият е Регал.“

Когато вдигна бича, видя, че ивицата кожа гори. Ръката му също. Целият, гореше целият.

„О“, помисли Куентин.

След това запищя.

Джон

— Нека умрат — каза кралица Селайз.

Отговорът, който Джон Сняг бе очаквал. „Тази кралица винаги успява да ме разочарова.“ Това някак си не смекчи удара.

— Ваше величество — настоя той упорито, — те умират от глад с хиляди. Много от тях са жени…

— … и деца, да. Много тъжно. — Кралицата придърпа дъщеря си и я целуна по бузата. „Незасегнатата от сивата люспа буза“, не пропусна да забележи Джон. — Съжаляваме за децата, разбира се, но трябва да сме разумни. Нямаме никаква храна за тях, а са твърде малки, за да помогнат на моя съпруг краля във войните му. По-добре да се преродят в светлината.

По-мекият начин да се каже нека умрат.

Залата беше препълнена с хора. Принцеса Шайрийн стоеше до стола на майка си, Кръпчо бе седнал кръстато в нозете ѝ. Зад кралицата се извисяваше сир Аксел Флорент. Мелисандра Ашайска стоеше по-близо до огъня и рубинът на гърлото ѝ пулсираше с всеки поет дъх. Червената жена също имаше своите придружители — скуайъра Деван Държеливия и двама от охраната, която ѝ бе оставил кралят.

Телохранителите на кралица Селайз стояха покрай стените, бляскави рицари до един: сир Мейлгорн, сир Бенетон, сир Нарбърт, сир Патрек, сир Дордън, сир Брус. При толкова много кръвожадни диваци, плъзнали из Черен замък, Селайз държеше заклетите си щитове около себе си денонощно. Тормунд Ужаса на великаните беше изревал гръмко да го чуят всички:

— Страх я е да не я отвлекат, а? Дано не си ѝ казал колко ми е голям, Джон Сняг, това би уплашило всяка жена. Винаги съм искал да си взема жена с мустаци. — А после се смя и се смя.

„Сега не би се смял.“

Джон беше похабил достатъчно време тук.

— Съжалявам, че притесних ваше величество. Нощният страж ще се заеме с този проблем.

Кралицата се намръщи.

— Все пак смятате да тръгнете за Хардхоум. Виждам го на лицето ви. Нека умрат, казах, но вие все пак настоявате за тази безумна глупост. Не го отричайте.

— Трябва да направя каквото смятам за най-добре. С цялото ми уважение, ваше величество, Валът е мой, както и това решение.