Танц с дракони

„Зеленият е Регал, белият Визерион — напомни си. — Използвай имената им, заповядай им, говори им спокойно, но строго. Овладей ги, както Денерис овладя Дрогон в ямата.“ Момичето беше само, облечено само в тънка коприна, но безстрашно. „Не трябва да ме е страх. Тя го направи, значи и аз мога.“ Главното беше да не покаже никакъв страх. „Животните могат да надушват страха, а драконите…“ Какво знаеше за драконите? „Какво знае който и да е човек за драконите? Нямало ги е на света от над сто години.“

Ръбът на ямата беше малко по-напред. Куентин запристъпва бавно, вдигнал факлата. Стените, подът и таванът изпиваха светлината. „Овъглени са — осъзна той. — Изгорени до черно тухли, ронят се на пепел.“ Въздухът ставаше по-горещ с всяка стъпка. Започна да се поти.

Две очи се извисиха пред него.

Бронзови бяха, и по-блестящи от излъскани щитове, грееха със собствена топлина, изгаряха зад облака дим, лъхащ от ноздрите на дракона. Светлината на факлата обля тъмнозелени люспи, зеленото на мъх в дълбоки лесове по здрач, малко преди да угасне последната светлина. Драконът отвори устата си и блъвна светлина и зной. Зад ограда от остри черни зъби Куентин зърна грееща пещ, мъждукане на тлеещ огън, сто пъти по-ярък от пламъка на факлата. Драконовата глава беше по-голяма от конска, а вратът се изпъваше и изпъваше, развиваше се като огромно влечуго, докато главата се вдигаше, докато двете сияещи бронзови очи го зяпнаха отгоре.

„Зелен — помисли принцът. — Люспите му са зелени.“

— Регал. — Гласът му излезе на накъсано крякане. „Жаба — помисли той. — Отново се превръщам в Жабок.“ — Храната — изкряка. — Дайте храната.

Арч хвана едната овца за двата крака, завъртя я и я метна в ямата.

Регал я хвана във въздуха. Главата му изплющя настрани и от челюстите му изригна огнен стълб, буря от оранжево-жълт огън, прошарен със зелени жилки. Овцата пламна още преди да започне да пада. Зъбите на дракона щракнаха. Ореол от пламъчета все още блещукаше по тялото. Замириса на горяща вълна и сяра. „Драконовата воня.“

— Мислех, че са два — каза Големия мъж.

„Визерион. Да. Къде е Визерион?“ Принцът наведе факлата над ямата. Видя как зеленият дракон разкъса димящия труп на овцата, опашката му замаха наляво-надясно. Около врата му се виждаше дебел железен нашийник с три стъпки провиснала скъсана верига. Останалите брънки бяха разпилени по пода на ямата между почернели кости — извит полуразтопен метал. „Регал беше окован за стената и пода, когато бях тук — спомни си принцът, — но Визерион висеше от тавана.“ Отстъпи, вдигна факлата и погледна нагоре.

В първия миг видя само почернелите тухлени сводове, опърлени от драконовия огън. А после се посипа пепел — нещо там мърдаше. „Направил си е пещера. Изровена в тухлите.“ Основите на Великата пирамида на Мийрийн бяха невероятно дебели, за да поддържат тежестта на огромната конструкция. Дори вътрешните стени бяха три пъти по-дебели от крепостните стени на който и да е замък. И Визерион си беше изровил дупка в тях с пламък и нокти, дупка достатъчно голяма, за да спи в нея.

„А ние току-що го събудихме.“ Видя как нещо подобно на огромна змия се разгъна в стената там, където тя се извиваше, за да се превърне в таван. Още пепел се посипа и се откърти парче тухла. А след това се появи рогатата глава на дракона и очите му грейнаха в тъмното като два златни въглена. Изпъващите му се криле запращяха.

Всички планове на Куентин се изпариха. Чу как Каго Трупоубиеца завика нещо на наемниците си. „Веригите, праща ги да донесат веригите“, помисли дорнският принц. Планът беше да нахранят зверовете и да ги оковат, щом задремят заситени, точно както беше направила кралицата. Един дракон, а още по-добре — и двата.

— Още месо — каза Куентин. „Щом се нахранят, ще станат лениви.“ Виждал беше, че става така със змии в Дорн, но тук, с тези чудовища… — Донесете… донесете…

Визерион изригна от тавана, светлите му кожени криле се разгънаха и се разпериха широко. Провисналите от врата му вериги се разлюляха. Пламъкът му лумна над ямата, светлозлат стълб, прошарен с червено и оранжево, и спареният въздух изригна на облак гореща пепел и сяра, а белите криле биеха и биеха.

Нечия ръка стисна Куентин за рамото. Факлата се изплъзна от ръката му, отскочи от пода и пропадна надолу в ямата. Той се обърна и се озова лице в лице с бронзова маймуна. „Герис.“

— Куентин, няма да стане така. Много са диви, много са…

Драконът се спусна надолу между дорнците и вратата с грохот, от който щяха да побегнат и сто лъва. Главата му се завъртя, докато оглеждаше натрапниците — дорнците, Брулените от вятъра, Каго. Последно и най-дълго се загледа в Хубавата Мерис, душеше. „Тя е жена — осъзна Куентин. — Знае, че е женска. Търси Денерис. Иска майка си и не разбира защо не е тук.“

Куентин се издърпа от ръката на Герис.

— Визерион. — „Белият е Визерион.“ За миг се уплаши да не е сбъркал. — Визерион — извика отново Куентин и заопипва за бича на колана си. „Тя укроти черния с едно перване. Трябва да направя същото.“