Танц с дракони

Веднъж Смрад се беше опитал да отхапе безименния си пръст, за да спре да го боли, след като бяха одрали кожата му. Лорд Рамзи никога не отрязваше просто пръста на човек. Предпочиташе да го одере и да остави оголената плът да изсъхне, да се напука и да забере. Смрад го бяха били с камшик, бяха го разпъвали и рязали, но никоя болка не беше толкова мъчителна, колкото след одиране. Тази болка докарваше човек до лудост и не можеше да се изтърпи дълго. Рано или късно жертвата започваше да пищи: „Моля ви, стига, стига, нека да спре да ме боли, отрежете го.“ И лорд Рамзи се подчиняваше. Беше игра, която играеха. Смрад бе научил правилата и ръцете и ходилата му можеха да го докажат, но тогава ги беше забравил и се опита сам да прекрати болката със зъбите си. Рамзи не остана доволен и обидата струва на Смрад още един пръст.

— Ядох плъх — изломоти той.

— Плъх? — Светлите очи на Рамзи блеснаха на светлината на факлите. — Всички плъхове в Дредфорт са притежание на милорд баща ми. Как смееш да се угощаваш без мое разрешение?

Смрад не знаеше какво да отвърне, тъй че си замълча. Една погрешна дума можеше да му струва още един пръст от краката, даже и от ръцете. Дотук бе загубил два пръста на лявата си ръка и кутрето на дясната, но само малкия пръст на десния крак срещу три на левия. Понякога Рамзи си правеше шеги, че го „подравнява“. „Милорд само се шегува — опита се да се убеди. — Не иска да ме нарани.“ Милорд беше милостив и добър. Можеше да му е одрал лицето заради някои неща, които Смрад беше казвал, преди да научи истинското си име и къде му е мястото.

— Това става досадно — каза лордът с ризницата. — Убий го и да се свърши.

Лорд Рамзи напълни чашата си с ейл.

— Това би провалило празненството ми, милорд. Смрад, имам радостна новина за теб. Скоро ще се женя. Лорд баща ми води едно момиче от Старките. Дъщерята на лорд Едард, Аря. Помниш малката Аря, нали?

„Аря Препъвачката — за малко да се изтърве. — Аря Конското лице.“ По-малката сестра на Роб, с кафявата коса, с дългото лице, тънка като клечка, винаги мръсна. „Санса беше хубавата.“ Спомни си как си беше мислил някога, че лорд Старк може да го ожени за Санса и да го обяви за свой син, но онова бяха само детски мечти. Но Аря…

— Помня я. Аря.

— Тя ще е лейди на Зимен хребет, а аз — нейният лорд.

„Тя е още момиче.“

— Да, милорд. Поздравления.

— Ще ме придружиш ли на сватбата ми, Смрад?

Той се поколеба.

— Ако пожелаете, милорд.

— О, да.

Замълча отново, разколебан. Дали това не беше някакъв жесток капан?

— Да, милорд. Ако благоволите. Би било чест за мен.

— Трябва да те извадим от онази мръсна тъмница тогава. Да те изтъркаме, да ти стане пак кожата розовичка, чисти дрехи да ти намерим, да ти дадем храна. Малко хубава каша ще ти хареса ли? Може би и грахов пай, с малко бекон. Имам една малка задача за теб, и трябва да си върнеш силите, ако ще ми служиш. Искаш да ми служиш, знам.

— Да, милорд. Повече от всичко на света. — Потръпна. — Аз съм вашият Смрад. Моля ви, позволете ми да ви служа. Моля ви.

— След като ме молиш толкова мило, как мога да ти откажа? — Рамзи се усмихна. — Тръгвам на война, Смрад. А ти ще дойдеш с мен, за да ми помогнеш да си доведа девствената невяста.

Бран

Нещо в грака на гарвана го накара да потръпне. „Вече съм почти мъж — напомни си Бран. — Трябва да съм храбър вече.“

Но въздухът беше режещ, студен и пълен със страх. Дори Лято беше уплашен. Козината на врата му беше настръхнала. По склона се протягаха сенки, черни и гладни. Всички дървета се бяха огънали и изгърбили под тежестта на леда. Заровени от корена до короната в замръзналия сняг, бяха се струпали на хълма като великани, чудовищни уродливи същества, присвити срещу ледения вятър.

— Те са тук. — Обходникът извади дългия си меч.

— Къде? — попита с приглушен глас Мийра.

— Близо. Не знам. Някъде.

Гарванът отново изграчи.

— Ходор — изшепна Ходор. Беше пъхнал ръцете си под мишниците. От кафявия храсталак на брадата му висяха ледунки, а мустаците му бяха станали на бучка замръзнала слуз, лъскаво червена на светлината на залеза.

— Онези вълци също са близо — предупреди ги Бран. — Дето ни преследваха. Лято ги надушва всеки път, щом вятърът духне откъм тях.

— Вълците са най-малката ви грижа — каза Студени ръце. — Трябва да се изкачим. Скоро ще се стъмни. Ще е добре да се скриете вътре, преди да падне нощта. Топлината ви ще ги привлече.

Погледна на запад, където светлината на залязващото слънце прозираше между дърветата като блясък на далечен огън.

— Само оттук ли можем да влезем? — попита Мийра.

— Задният вход е на три левги на север, след едно дере.

Само това оставаше. Дори Ходор не можеше да се спусне в дере с Бран на гърба, а Джойен можеше да извърви три левги толкова, колкото и да пробяга хиляда.

Мийра изгледа накриво склона на хълма.

— Пътят изглежда чист.

— Изглежда — промърмори мрачно обходникът. — Усещате ли студа? Тук има нещо. Къде са те?

— Вътре в пещерата? — предположи Мийра.