Танц с дракони

— Огън! — В малка падина между язовите дървета мъждукаше ръждивочервена светлина и сякаш ги подканяше през усилващия се сумрак. — Виж, някой там…

Ходор изкрещя. Извърна се, залитна и падна.

Бран усети как светът се хлъзна на една страна, когато едрият коняр се завъртя като полудял. Ударът в земята го разтърси и му изкара дъха. Устата му беше пълна с кръв, а Ходор се мяташе, въртеше се и го мачкаше под себе си.

„Нещо го е хванало за крака.“ За миг Бран си помисли, че може някой корен да се е заплел около глезена му… докато коренът не се размърда. „Ръка“, видя той и в този момент съществото изригна от снега.

Ходор го зарита, заби покритата си със сняг пета право в лицето на създанието, но мъртвецът сякаш изобщо не усети. После двамата се счепкаха, удряха с юмруци и дращеха с нокти, докато се хлъзгаха надолу по склона. Сняг напълни устата и носа на Бран, щом се превъртяха, но след миг отново се оказа отгоре. Нещо го удари в главата, камък или буца лед, или юмрук на мъртвец, така и не разбра, и той изхвърча от коша и се просна на склона, плюеше сняг, а ръката му в ръкавицата беше пълна с коса, която бе откъснал от главата на Ходор.

Около него изпод снега се надигаха оживели мъртъвци.

„Двама, трима, четирима.“ Бран загуби броя им. Изригваха яростно след облаци сняг. Някои носеха черни наметала, други — дрипави кожи, трети бяха съвсем голи. Очите им блестяха като светлосини звезди.

Трима се нахвърлиха върху обходника. Студени ръце посече с един през лицето, но съществото продължи да настъпва, изтласкваше го назад в ръцете на друг оживял мъртвец. Други двама тръгнаха след Ходор, загазиха тромаво надолу по склона. Мийра щеше да се изкачи и да се озове сред всичко това, осъзна Бран и безпомощен ужас го стисна за гърлото. Заудря в снега и извика да я предупреди.

Нещо се вкопчи в него.

Викът му преля в писък. Бран напълни шепата си със сняг и го хвърли, но мъртвецът дори не примигна. Една черна ръка заопипва лицето му, другата — корема. Пръстите бяха твърди като желязо. „Ще ми изтръгне червата.“

Но изведнъж Лято се озова между тях. Бран зърна за миг как кожата се раздра като овехтял плат, чу пукот на кости. Видя ръка, откъсната от китката, бледи гърчещи се във въздуха пръсти, ръкавът — овехтяла черна груба вълна. „Черно. Той носи черно. Бил е от Стража.“ Лято захвърли ръката настрани, изви се и заби зъби в гръкляна на мъртвеца. Дръпна рязко и отпра къс бледо изгнило месо.

Откъснатата ръка продължаваше да се движи. Бран запълзя по-далече от нея. Зърна за миг дърветата горе, бели и загърнати в сняг, и оранжевия блясък между тях.

„Петдесет крачки.“ Успееше ли да пропълзи тези петдесет крачки, нямаше да могат да го хванат. Влагата се просмука през ръкавиците му, докато се хващаше за корени и камъни и пълзеше към светлината. „Още малко, само още мъничко. После ще си отдъхнеш до огъня.“

Последната светлина вече бе изчезнала. Беше паднала нощ. Студени ръце сечеше и кълцаше кръга от мъртъвци, които го бяха обкръжили. Лято разкъсваше онзи, когото беше свалил, впил зъби в лицето му. Никой не обръщаше внимание на Бран. Пропълзя още малко нагоре, като влачеше безполезните си крака. „Ако успея да стигна до пещерата…“

— Ходооор — чу жално скимтене някъде отдолу.

И изведнъж вече не беше Бран, сакатото момче, пълзящо в снега, изведнъж се превърна в Ходор по-долу на склона и се бореше с мъртвеца, който искаше да му издере очите. Изрева, надигна се и запокити съществото настрани. То падна, но веднага започна да се изправя. Бран измъкна дългия меч на Ходор. Все още чуваше вътре жалния хленч на Ходор, ала отвън беше седем стъпки ярост, с желязо в ръката. Вдигна меча и посече мъртвия, изпухтя, щом острието се вряза през мокра вълна, ръждясала ризница и гнила кожа и захапа дълбоко в ребрата.

— ХОДОР! — изрева Бран и посече отново. Този път отнесе главата на съществото и за миг заликува… докато две мъртви ръце не задращиха слепешком към гърлото му.

Бран отстъпи назад, плувнал в кръв, а Мийра Тръстиката вече бе до него, забиваше жабарското си копие дълбоко в гърба на мъртвия.

— Ходор! — изрева отново Бран и ѝ махна нагоре. — Ходор, ходор. — Джойен се извиваше вяло, оставен долу на снега. Бран отиде до него, пусна дългия меч, взе момчето в прегръдката на Ходор и се надигна отново. — ХОДОР!

Мийра поведе нагоре по хълма, мушкаше с копието срещу мъртъвците, които се опитваха да ги доближат. Съществата бяха неуязвими, но бавни и тромави.

— Ходор — казваше с всяка стъпка Ходор. — Ходор, ходор. — Зачуди се какво ли ще си помисли Мийра, ако ѝ каже, че е влюбен в нея.

Горе над тях, в снега, заиграха обгърнати в пламъци фигури.

„Мъртъвците — осъзна Бран. — Някой е подпалил мъртъвците.“ Лято ръмжеше озъбен и подскачаше около един, огромна човешка развалина, обгърната във вихрещи се пламъци. „Не бива да се приближава толкова, какво прави?“ След това видя себе си, проснат по лице в снега. Лято се мъчеше да прогони съществото от него. „Какво ще стане, ако ме убие? — зачуди се момчето. — Ще стана ли Ходор завинаги? Ще се върна ли в кожата на Лято? Или просто ще умра?“