Танц с дракони

— Пещерата е защитена с магия. Не могат да преминат. — Обходникът посочи с меча си. — Виждате входа ей там. На средата на склона между язовите дървета, онази цепнатина в скалата.

— Виждам го — каза Бран. Гарвани се вмъкваха и излитаха оттам.

— Виждам само гънка в скалата — каза Мийра.

— Има проход. Стръмен и извит в началото, път през скалата. Ако успеете да стигнете до него, ще сте в безопасност.

— А ти?

— Пещерата се пази.

Мийра огледа цепнатината на склона.

— Не може да е повече от хиляда крачки дотам.

„Не е — помисли Бран, — но тези хиляда крачки са нагоре.“ Склонът беше стръмен и гъсто обрасъл с дървета. Снегът беше спрял преди три дни, но не се беше стопил. Земята под дърветата бе загърната в бяло покривало, гладко и непокътнато.

— Никой няма тук — каза той храбро. — Погледнете снега. Няма никакви стъпки.

— Белите бродници стъпват леко — рече обходникът. — Няма да намериш стъпки където са минали.

Един гарван се спусна отгоре и кацна на рамото му. Само десетина от големите черни птици бяха останали с тях. Останалите бяха изчезнали по пътя. Всяко утро, щом станеха, за да продължат, виждаха все по-малко.

— Горре — изграчи птицата. — Горре, горре.

„Триоката врана — помисли Бран. — Зеленозрящия.“

— Не е толкова далече. Малко изкачване и ще сме в безопасност. Може и огън да си накладем. — Всички освен обходника бяха премръзнали, мокри и гладни, а Джойен Тръстиката беше твърде изтощен, за да върви без чужда помощ.

— Вие вървете. — Мийра Тръстиката се отпусна до брат си. Той седеше до ствола на един дъб, затворил очи, и трепереше неудържимо. Малкото, което се виждаше от лицето му под качулката и шала, беше бяло като снега, но дъхът му все още излизаше на облаче пара от ноздрите му при всяко издишване. Мийра го беше носила през целия ден. „Храна и огън ще го оправят“, каза си Бран, макар да не беше толкова сигурен. — Не мога да се бия и да нося Джойен едновременно — каза Мийра. — А изкачването е много стръмно. Ходор, ти занеси Бран до онази пещера.

— Ходор. — Ходор плесна с ръце.

— Джойен просто трябва да яде — каза отчаяно Бран.

Бяха минали дванайсет дни, откакто лосът рухна за трети и последен път, а Студени ръце коленичи до него в снежната пряспа и промълви благословия на някаква странна реч, докато му прерязваше гърлото. Бран плака като малко момиче, когато бликна светлата кръв. Никога не се беше чувствал по-сакат, отколкото тогава, докато гледаше безпомощно как Мийра Тръстиката и Студени ръце насичат на късове храброто животно, което ги беше носило толкова дълго. Каза си, че няма да яде, че е по-добре да продължи гладен, отколкото да се храни с плътта на приятел, но накрая яде два пъти, веднъж в своята кожа, а веднъж — в тази на Лято. Колкото и измършавял от глад да беше лосът, месото, което Студени ръце изряза от него, ги изхрани седем дни, докато не свършиха и последните късове.

— Трябва да яде — съгласи се Мийра и погали брат си по челото. — Всички трябва да ядем, но тук няма храна. Вървете.

Бран примигна да махне сълзата и усети как замръзна на бузата му. Студени ръце хвана Ходор под мишницата.

— Светлината гасне. И да не са тук сега, скоро ще дойдат. Хайде.

За първи път от толкова време смълчан, Ходор изтупа снега от краката си и заора нагоре през навятия сняг с Бран на гърба. Студени ръце тръгна безшумно до тях с меча в черната си ръка. Лято застъпва отзад. Бран се извърна с усилие в коша и видя как Мийра пъхна ръка под брат си, за да го вдигне. „Твърде тежък е за нея. Почти е примряла от глад, не е толкова силна, колкото беше.“ Тя стисна копието си за жаби в другата си ръка и заби зъбците му в снега за опора. Ходор мина между две дървета и Бран изгуби Мийра и брат ѝ от поглед.

Склонът ставаше все по-стръмен. Преспите пращяха под краката на Ходор. Веднъж под крака му се измести камък и той се хлъзна назад и едва не се затъркаля надолу. Обходникът го хвана за ръката и го задържа.

— Ходор — каза Ходор.

Всеки порив на вятъра изпълваше въздуха със ситен бял прашец, който блестеше като стъкло в гаснещата дневна светлина. Гарваните пляскаха с криле около тях. Един прелетя отгоре и се скри в пещерата. „Само осемдесет крачки още — помисли Бран. — Никак не е далече.“

Изведнъж Лято спря пред стръмна ивица непокътнат сняг, завъртя глава, подуши във въздуха и изръмжа. Заотстъпва с настръхнала козина.

— Ходор, спри — каза Бран. — Ходор. Стой! — Нещо не беше наред. Лято го надушваше и той — също. Нещо лошо. Нещо близо. — Ходор! Върни се.

Студени ръце продължаваше да се изкачва и Ходор искаше да не изостане.

— Ходор, ходор, ходор — замърмори той високо, за да заглуши протестите на Бран. Задиша бързо. Бяла мъгла изпълни въздуха. Ходор направи една крачка, после — още една. Снегът беше дълбок почти до кръста му, а склонът бе много стръмен. Навеждаше се напред, докопваше с ръцете си камъни и дървета, докато се катереше. Нова крачка. Още една. Снегът зад тях се хлъзна надолу на малка лавина.

„Шейсет крачки.“ Бран се извъртя настрани, за да може по-добре да види пещерата. И видя още нещо.