Танц с дракони

Светът се завъртя. Бели дървета, черно небе, червени пламъци — всичко кръжеше, изместваше се и се въртеше. Усети как залитна, олюля се. Чу крясъците на Ходор:

— Ходор ходор ходор ходор. Ходор ходор ходор ходор. Ходор ходор ходор ходор.

Облак гарвани се изсипа от пещерата и той видя малко момиче с факла в ръка. За миг си помисли, че е сестра му Аря… Безумие. Знаеше, че сестричката му е на хиляда левги оттук — или е мъртва. И все пак беше тук, въртеше се като вихрушка: дребничка, дрипава, разчорлена. Сълзи напълниха очите на Ходор и замръзнаха.

Всичко се преобърна отвътре навън и с главата надолу и Бран отново се озова в кожата си, полузаровен в снега. Горящият мъртвец се извиси над него на фона на дърветата в снежните им плащаници. Беше един от голите, видя Бран в мига, преди най-близкото дърво да се отърси от покрилия го сняг и да го изсипе върху главата му.

Когато се свести, лежеше върху постеля от борови иглички под тъмен каменен таван. „Пещерата. Аз съм в пещерата.“ Все още имаше вкус на кръв в устата от прехапания език, но вдясно от него гореше огън и топлината обливаше лицето му. Никога не бе изпитвал нещо толкова хубаво. Лято беше тук, душеше го. И Ходор, целият вир-вода. Мийра беше сгушила главата на Джойен в скута си. А съществото Аря стоеше над тях, стиснало факлата си.

— Снегът — каза Бран. — Падна върху мен. Затрупа ме.

— Скри те. Аз те издърпах. — Мийра кимна към момичето. — Но ни спаси тя. Факлата… огънят ги убива.

— Огънят ги изгаря. Огънят е винаги гладен.

Не беше гласът на Аря, нито беше глас на дете. Беше глас на жена, звучен и сладък, с някаква странна музика в него, каквато не бе чувал никога, и с тъга, която можеше да разбие сърцето му. Бран примижа, за да я види по-добре. Беше момиче, но по-малко от Аря, кожата ѝ бе пъстра като на сърна под наметалото от листа. Очите ѝ бяха чудати: големи и бистри, златнозелени, като котешки. „Никой няма такива очи.“ Косата ѝ беше кълбо от кафяво, червено и златно, есенни цветове, с оплетени в нея лози, клонки и повехнали цветя.

— Коя си ти? — попита Мийра Тръстиката.

Бран знаеше.

— Тя е дете. Дете на леса. — Потръпна, колкото от студ, толкова и от удивление. Бяха попаднали в една от приказките на баба Нан.

— Първите хора ни наричаха деца — заговори мъничката жена. — Великаните ни наричаха вох дак наг гран

, катеричия народ, защото сме малки, бързи и обичахме дърветата, но не сме нито катерици, нито деца. Името ни на Вярната реч означава „пеещите песента на земята“. Преди изобщо да се е говорила вашата Стара реч, ние сме пели своите песни десет хиляди години.

— Сега говориш Общата реч — каза Мийра.

— За него. Момчето Бран. Родих се във времето на дракона и от двеста години вървя сред човешкия свят, за да наблюдавам, да слушам и да се уча. Можеше да вървя още, но краката ми се разраниха и сърцето ми се умори, тъй че си тръгнах за дома.

— Двеста години? — възкликна Мийра.

Детето се усмихна.

— Хората са децата.

— Имаш ли име? — попита Бран.

— Когато ми потрябва някое. — Махна с факлата към черната цепнатина в задната стена на пещерата. — Пътят ни е надолу. Сега трябва да дойдете с мен.

Бран потрепери отново.

— Обходникът…

— Той не може да дойде.

— Те ще го убият.

— Няма. Убили са го отдавна. Хайде. Дълбоко долу е по-топло и никой няма да ви нарани там. Той ви очаква.

— Триоката врана ли?

— Зеленозрящият.

Тръгна без нищо повече да каже и нямаха друг избор, освен да я последват. Мийра помогна на Бран да яхне отново Ходор, въпреки че кошът му бе почти натрошен и мокър от топящия се сняг. След това прегърна брат си и го вдигна на крака. Той отвори очи и каза:

— Какво? Мийра? Къде сме? — Видя огъня и се усмихна. — Сънувах най-странния сън.

Проходът беше тесен и лъкатушещ, и толкова нисък, че Ходор вървеше почти приклекнал. Бран се свиваше колкото можеше, но все пак темето му скоро застърга и започна да се чука в тавана. Прах се отронваше при всеки допир и се сипеше в очите и косата му, а веднъж си удари челото в дебел бял корен, израснал от стената на тунела: тънки пипалца висяха от него като паяжина между пръсти.

Жената-дете вървеше напред с факлата, листата на наметалото ѝ шумоляха зад нея, но проходът завиваше толкова често, че Бран скоро я изгуби от поглед. След това остана само светлината, отразена от стените на прохода. След като слязоха малко, пещерата се раздвои, но едното разклонение беше тъмно като катран, тъй че дори Ходор разбра, че трябва да продължи след движещата се факла по другото.

Сенките се местеха така, сякаш се движеха самите стени. Бран видя големи бели змии, хлъзгащи се навън-навътре от пръстта около тях, и сърцето му се разтуптя от страх. Зачуди се дали не са се набутали в някое гнездо на млечни змии или на гигантски гробни червеи, меки, бели и хлъзгави. „Гробните червеи имат зъби.“ Ходор също ги видя и изхленчи:

— Ходор. — И отказа да продължи. Но когато момичето спря, за да могат да го настигнат, светлината от факлата престана да трепка и Бран разбра, че змиите са само бели корени като онзи, в който си бе ударил главата.