Тъгата на сукубата

Дали авторът не ми оставяше улики? Дали не си играеше с мен, както Коди бе предположил? Или си въобразявах? Дали пък не бе просто изнервящия Картър — проклятието на живота ми, тормозещ ме както обикновено? Честно казано, не знаех, но все още вярвах, че от всички ангели в града, които могат да се разправят със зли безсмъртни, Картър имаше най-голяма възможност.

— Колко красива? — попитах тихо. — Достатъчно красива, за да съблазня ангел?

Устните му потръпнаха.

— Знаех, че проявяваш интерес към мен. Ще се видим по-късно, Джорджина, Ерик.

Той отвори вратата и излезе. Останах там, загледана след отдалечаващата се фигура.

— Какво правеше той тук?

Ерик сложи на масата поднос с две чаши.

— Елате, госпожице Кинкейд. Аз пазя тайните ви. Не можете да очаквате от мен да не направя същото и за него.

— Не, предполагам, че не мога.

Нито пък, помислих си, когато старецът отиде за чайника, исках да рискувам да го изложа на опасност, като го замесвам в делата на безсмъртните. Или поне да не го замесвам повече, отколкото вече беше. Той скоро се върна и наля чай в чашите ни.

— Направих го точно преди да дойдете. Приятно ми е, че сте тук да го изпием заедно.

Опитах го. Друга билкова смес.

— Как се нарича?

— Желание.

— Подходящо — отбелязах. Като оставим настрана ангелите и конспирациите, все още бях зажадняла за Роман. — Откри ли нещо?

— Боя се, че не. Поразпитах наоколо, но не научих нищо повече за ловците на вампири, нито открих някакви признаци, че има такъв в района.

— Не съм изненадана. — Отпих от чая. — Мисля, че става нещо друго.

Той не каза нищо, предпазлив както винаги.

— Зная, че няма да ми кажеш защо беше тук и разбирам, че… — замлъкнах, обмисляйки как най-добре да подбера думите си. Какво… какво мислиш за него? За Картър. Направил ли е нещо странно или… не знам, подозрително? Потайно?

Ерик ми хвърли развеселен поглед.

— Моля за извинение, но имам доста клиенти, включително и вие, които отговарят на това описание.

Без съмнение това беше доста меко казано.

— Добре тогава, вярваш ли му?

— На господин Картър? — Той се изненада. — Познавам го по-отдавна отколкото вас. Ако на някого от онези потайни и подозрителни клиенти може да се вярва, той със сигурност е първият. Бих поверил живота си в неговите ръце.

Нищо изненадващо. Ако Картър можеше да измами Джером, сигурно би могъл да заблуди и един смъртен.

Смених тактиката и попитах:

— Знаеш ли нещо за падналите ангели?

— Мислех, че вече сте запозната с темата, госпожице Кинкейд.

Зачудих се дали имаше предвид обкръжението ми или стария мит, че сукубите сме демони. Ще отбележа, че не сме.

— Никога не питай някой вярващ, ако искаш да научиш нещо за историята на религията му. Запази тези въпроси за странични учени.

— Много вярно. — Той се усмихна замислено, докато поднасяше чашата към устните си. — Добре. Сигурно знаете, че демоните са ангели, които са се опълчили срещу божествената вяра. Те се разбунтували, или както е прието да се казва „извършили грехопадение“. Смята се, че първият е бил Луцифер, а другите са го последвали.

— Това е било в началото, нали? Масова миграция към другата страна.

Намръщих се, все още чудейки се за техническата подробност кога се е случило това и дали е било еднократно.

— А после? Един път ли се е случило? Само веднъж?

Ерик поклати глава:

— Смятам, че се е случвало в миналото и все още продължава да се случва. Дори има документи, според които…

Вратата се отвори и влезе млада двойка. Ерик стана и им се усмихна.

— Имате ли някакви книги за карти таро? — попита момичето. — За начинаещи?

Ерик винаги бе имал цяла стена с такива книги. Прекъсването ме разочарова, но не исках да му отнемам възможността за малко работа. Посочих му да обслужи двойката, докато допивах чая си. Той ги заведе до съответната секция, като енергично им обясняваше някои от заглавията и ги разпитваше в подробности какво им е необходимо.

Взех палтото, дамската си чанта и кутия чай „Желание“. Ерик ме наблюдаваше как слагам на щанда десетдоларова банкнота.

— Задръж рестото — казах му.

Тъй като двойката прекъсна дискусията ни, той отбеляза:

— Проверете… да видим… мисля, че началото е в Битие 6, стих 2 или май беше 4? Там би могло да има нещо, което да ви помогне.

— Битие? От Библията?

Той кимна и аз огледах лавиците с книги.

— Къде е?

— Не предлагам Библията, госпожице Кинкейд. Предполагам, че собствените ви източници са много по-подходящи.

Той се върна към клиентите си, а аз излязох, изпълнена с възхищение към един човек, който можеше да цитира библейските стихове по номера, без да има подръка нито един екземпляр. Освен това беше прав, че имам изчерпателни източници, а и смяната ми започваше скоро.