Тихоокеански водовъртеж

Той грабна слушалката и заговори бързо с гласа от другия край на линията. После набута слушалката обратно в ръката на офицера и се обърна към Денвър.

— Кроухейвън предава по честотата на радиостанция в Хонолулу.

По лицето на Денвър се изписа пълно недоумение.

— Не разбирам.

— Това е брилянтно, направо брилянтно! — възкликна възбуден Хънтър. — На Делфи никога няма да му мине през ума да подслушва честота на търговска радиопредавателна станция, особено пък на рокендрол програма. Никой, освен шепа дечурлига не я слуша в този ранен сутрешен час — и той се наведе над радиста. — Минете на честота хиляда двеста и петдесет.

Отначало бетонните стени бяха огласени от силна музика, която проглуши ушите на всички присъстващи в бункера. После, преди обърканият персонал, струпан около радиото, да се отърси от шока, по високоговорителя се разнесе писклив глас, който изстрелваше думите като картечница.

— Здравейте, здравейте на всички ранобудници, любители на птиците. Аз съм Алоа Уили с най-добрата музика, която ще прозвучи по вълните на тропическия ефир. Часът сега е четири без десет. И така, готови ли сте? Залепете уши до транзисторите си и чуйте последната и най-забавна плоча на Шефа и неговия отбор. Ти си, Шефе.

Радистът в бункера натисна предавателния бутон и се включи в програмата.

— Шефа вика Нашия отбор. Обадете се, моля. Край.

— Тук е Нашият отбор, Шефе. Чувате ли ме?

Денвър скочи на крака.

— Това е Кроухейвън. Успял е! Обажда се от „Старбък“!

— Чуваме ви, Нашия отбор. Край.

— Ето и крайният резултат. Гости: една точка за пробег, едно попадение, три грешки. Домакини: нито една точка за пробег, три попадения, четири грешки.

Хънтър загледа с празен поглед високоговорителя.

— Това е кодът за жертвите. Кроухейвън е поел контрола над подводницата, но му е струвало един мъртъв и трима ранени.

— Потвърждаваме резултата, Нашия отбор — съобщи радистът. — Поздравяваме гостуващия отбор за победата му. Кога той ще напусне терена?

Отговорът дойде без колебание.

— Душовете вдигат пара и съблекалнята ще бъде изпразнена след един час. Всички ще се качат на автобуса и ще напуснат стадиона към четири часа.

Денвър удари юмрук в масата и по херувимското му лице цъфна широка усмивка.

— Реакторите произвеждат пара за турбините и те ще изпомпат водата от носовия торпеден отсек до един час. Слава богу, че ще изпреварят крайния срок.

Хънтър се пресегна и взе микрофона от радиста.

— Нашия отбор, тук Шефа. Къде е Хлапака?

— Хлапака и приятелят му прехвърлиха хълма и отидоха да търсят някаква изоставена златна мина. Оттогава не сме чули нищо за тях. Предполагаме, че са се изгубили в пустинята и водата им е свършила.

Хънтър безмълвно остави микрофона. Нямаше нужда от тълкуване на съобщението. То беше напълно ясно.

— Ще ви съобщим последните спортни новини отново в пет часа — продължи Кроухейвън. — Нашият отбор преустановява връзката.

Алоа Уили се включи, без да губи секунда време.

— Ето ме отново и мен. А сега за номер дванайсет в класацията Ейври Ансън Пант с парчето…

Радистът изключи високоговорителя.

— Това е, сър, до пет часа.

Адмирал Хънтър се отдалечи бавно и се отпусна на един стол. Загледа се с тъп поглед в стената.

— Голяма цена ще плащаме — рече той тихо.

— Пит трябваше да остане с Кроухейвън — каза с горчивина в гласа Денвър. — Изобщо не трябваше да тръгва да търси дъщеря ви. — Денвър се усети, но късно.

Хънтър го погледна.

— Не съм разрешавал на Пит да търси Ейдриън.

— Знам, сър — сви безпомощно рамене Денвър. — Постарах се да го разубедя, но той настоя да направи опит. И постигна своето.

— Да, и постигна своето — повтори Хънтър почти шепнешком.

* * *

— Добре дошъл в страната на крачещите мъртъвци!

Пит бавно фокусира погледа си и го отправи във вечно засмяното лице на Джордино.

— Кой крачи? — смънка Пит. Прииска му се отново да изпадне в безсъзнание, прииска му се парещата болка в ръката му и тупкането в ранената му глава да бъдат нечии други. Той не се помръдваше, само лежеше и поглъщаше морето от болки.

— В един момент си помислих, че ще имаш нужда от ковчег — подметна нехайно Джордино.

Пит протегна ръка към него и Джордино му помогна да седне. Пит примигна няколко пъти, за да прочисти очите си от пясъка и солената вода.

— Къде, по дяволите, се намираме?

— В подводна пещера — отвърна Джордино. — Открих я точно когато ти припадна, а после успяхме да се отървем от едно страхотно подводно течение.

Пит огледа малката кухина, осветена слабо от водолазната лампа на Джордино. Тя беше широка около шест метра и висока три метра. Три четвърти от пода беше запълнен с вода, а останалото беше подводна скала, върху която си почиваха двамата с Джордино. Стените на полунаводнената галерия бяха гладки и покрити с малки рачета, които щъкаха насам-натам като изплашени мравки.

— Интересно, на каква ли дълбочина се намираме — смотолеви под носа си Пит.

— Преди да влезем тук, дълбокомерът ми показваше двайсет и четири метра.