Тихоокеански водовъртеж

Пит не знаеше вече колко пъти беше правил мъчителни опити да се измъкне от тъмната мъгла, но в резултат само се пързулваше от най-горното стъпало и пропадаше обратно в черната бездна. Хора, гласове и картини пълнеха и се въртяха безразборно в съзнанието му като стъкълцата в калейдоскоп. Той се опитваше да забави темпото на размазаното петно от образи, но все не успяваше. Когато отвореше очи, за да заличи кошмара, виждаше самия кошмар — животински жълтите очи на Делфи.

— Добро утро, господин Пит — каза сухо Делфи. Тонът му беше любезен, но ледените черти на лицето му издаваха ясно омразата му. — Съжалявам за раните ви, но вие едва ли ще можете да поискате обезщетение за тях, нали?

— Не сте сложили табела, че минаването е забранено. — Гласът на Пит проехтя в ушите му като заекващ говор на немощен старец.

— Пропуск от моя страна. Но пък никой не ви е канил да се набутвате в отработилата пара от топлоелектрическата централа.

— Топлоелектрическа централа?

— Да. — Делфи като че ли с удоволствие наблюдаваше учудения израз на Пит. — В моята обител има тунели с обща дължина над шест километра, и както сте забелязали, тук може да бъде доста студено. Затова имахме нужда от топлинно и електрическо захранване, каквото само парни турбини могат да произвеждат.

— Всички удобства на дома — смотолеви Пит, докато продължаваше да се мъчи да прочисти главата си. — Значи на тях се дължи надводната мъгла.

— Да. Щом изпуснатата топлина влезе в контакт с по-студената вода, тя причинява мъглообразна кондензация, вследствие на което мигновено се получава облак мъгла.

Пит се надигна до седнало положение. Погледна часовника си, но циферблатът му беше замъглен.

— Колко време съм бил в безсъзнание?

— Намериха ви в спалните помещения на дъщеря ми точно преди четирийсет минути. — Делфи огледа ожуленото му и наранено тяло, без да издава капка съчувствие или загриженост.

— Имам отвратителния навик — усмихна се Пит — винаги да се появявам в женски спални в неудобно време.

Лицето на Делфи остана безизразно. Среброкосият гигант седна върху бяла каменна кушетка с червени сатенени възглавници, а остави Пит на студения мраморен под.

Пит отмести за малко поглед от Делфи, за да огледа наоколо. Обстановката приличаше на футуристичен павилион на световно изложение. Стаята беше просторна — около двайсет и три квадратни метра; стените й бяха украсени с оригинални маслени картини, изобразяващи морски пейзажи. Яркото осветление идваше от кръгли медни осветителни тела, закрепени на тавана.

До най-отдалечената стена имаше широко орехово бюро с плот от червена кожа, върху който се виждаха красиви канцеларски принадлежности и модерно скъпо вътрешно разговорно устройство. Но уникалното нововъведение, което отличаваше стаята от всяка друга, беше прозрачният портал, граничещ с морето. Той представляваше свод, широк близо три и висок около два и половина метра. През дебелото кристално стъкло Пит виждаше градина от спираловидни и гъбообразни камъни, осветени от подводни лампи. Една змиорка, дълга към два и половина метра, се плъзна покрай долния край на портала, хвърляйки каменно око към обитателите на стаята. Делфи не я видя. Златните очи под полузатворените му клепачи продължаваха да са заковани в Пит.

Пит извърна отново поглед към Делфи.

— Нещо не сте много приказлив тази сутрин — отбеляза Делфи усмихнат. — Да не би да сте загрижен за съдбата на приятеля ви?

— Приятел ли? Не разбирам за какво говорите.

— Мъжът с ранения крак, когото оставихте в пустия коридор.

— В днешно време навсякъде има разхвърляни боклуци.

— Глупаво е от ваша страна да продължавате да се правите на ударен. Моите хора откриха самолета ви.

— Още един лош мой навик — да паркирам където ми падне.

Делфи подмина забележката.

— Разполагате точно с трийсет секунди, за да ми кажете какво правите тук.

— Добре, всичко ще ви кажа — и Пит заговори наслуки. — Наех самолет за полет до Лас Вегас, за да направя специална обиколка на казината, но се заблудихме. Това е всичко, кълна се.

— Много хитро — рече Делфи с уморен глас. — По-късно ще има да се молите за пощада.

— Винаги съм се питал как ли ще издържа на мъчения.

— Не става дума за вас, Пит. Изобщо не съм възнамерявал да ви причиня ни най-малкото неудобство. Има няколко по-изискани метода за изтръгване на истината. — Делфи стана от кушетката и се наведе над интеркома. — Доведи ми другия — после се изправи и хвърли на Пит стегната и безжизнена усмивка. — Настанете се удобно. Обещавам, че няма да ви карам да чакате дълго.

Пит се изправи тромаво на крака. Би трябвало главата му да се върти от слабост и изтощение. Но като по чудо организмът му започна да отделя бързо адреналин и умът му стана остър като бръснач.