Тримата мускетари

Всичко се надпреварваше да докаже на д’Артанян, че предчувствията му не го лъжат и че се е случило голямо нещастие.

Той се върна тичешком при замъка. Струваше му се, че през отсъствието му може да се е случило нещо ново в павилиона и че там го чакат нови доказателства.

Уличката беше все така пуста и същата спокойна и мека светлина се лееше от прозореца.

Д’Артанян се сети тогава за нямата и сляпа колиба, която навярно беше видяла нещо и която можеше да проговори.

Вратичката на оградата беше затворена, но той се прехвърли през плета и въпреки лая на вързаното куче се приближи до колибата.

Никой не отговори на първите му почуквания. Мъртва тишина цареше в колибата, както и в павилиона. Но тази колиба беше последната му надежда и той продължи да чука Скоро му се стори, че долови лек шум отвътре, плах шум, който сякаш сам трепереше да не го чуят.

Тогава д’Артанян престана да чука и започна да се моли с глас, изпълнен с толкова тревога и обещания, с толкова страх и любезност, че можеше да успокои и най-страхливия. Най-после стар прогнил капак се отвори или по-право се открехна и веднага се затвори, щом светлината на бледата лампа, която светеше в къта, освети ремъка, дръжката на шпагата и пистолетите на д’Артанян. Но колкото и бързо да стана това, д’Артанян успя да зърне главата на един старец.

— За бога! — извика той. — Изслушайте ме: чаках някого и той не идва. Умирам от безпокойство. Случило ли се е наоколо някакво нещастие? Кажете.

Прозорецът пак се отвори бавно и същото лице, само че по-бледо отпреди, се появи отново.

Д’Артанян разказа чистосърдечно какво се беше случило, без да споменава имена. Той каза как имал среща с една млада жена пред павилиона и как, понеже тя не дошла, той се покатерил на липата и при светлината на лампата видял безредието в стаята.

Старецът го изслуша внимателно, като правеше знак, че е именно така: после, когато д’Артанян свърши, той поклати глава с израз, който не предвещаваше нищо добро.

— Какво искате да кажете? — извика д’Артанян. — За бога, говорете, обяснете ми.

— Ах, господине — каза старецът, — не ме питайте нищо, защото ако ви кажа какво видях, положително ще ми се случи нещо лошо.

— Значи вие сте видели нещо? — попита д’Артанян. — В такъв случай, за бога — продължи той, като му хвърли един пистол, — кажете, кажете какво сте видели и аз ви давам честната си дума на благородник, че ще запазя в пълна тайна всяка ваша дума.

Старецът прочете толкова искреност и скръб по лицето на д’Артанян, че му направи знак да слуша, и заговори тихо:

— Беше около девет часа, чух някакъв шум на улицата и поисках да узная какво става, но като се приближих до вратичката, видях, че някой иска да влезе. Понеже съм беден и не се боя, че могат да ме оберат, отидох да отворя и видях трима мъже на няколко крачки от мене. В сянката стоеше впрегната карета и коне за езда. Конете явно принадлежаха на тримата мъже, които бяха облечени като благородници.

— Е, любезни господа? — извиках аз. — Какво желаете?

— Ти навярно имаш стълба — ми каза единият от тях, който изглеждаше водач на групата.

— Да господине, с нея бера плодовете си.

— Дай ни я и се прибери в къщи. Ето ти едно екю за безпокойството, което ти причиняваме. Само запомни, че ако продумаш дума за това, което видиш и което чуеш — а аз съм уверен, че колкото и да те заплашваме, ти ще гледаш и ще слушаш всичко, — свършено е с тебе. При тези думи той ми хвърли едно екю, аз го прибрах, а той взе стълбата ми. И наистина, след като затворих подир тях вратичката на плета, аз се престорих, че се прибирам в къщи, но излязох веднага през задната врата и се промъкнах в тъмното до бъзовия храст, откъдето можех да виждам всичко, без да ме видят.

— Тримата мъже бяха приближили съвсем безшумно каретата, те измъкнаха отвътре някакъв дребен, пълен, нисък, побелял човек, облечен в тъмни износени дрехи, който се изкачи предпазливо по стълбата, погледна крадешком в стаята, слезе безшумно и тихо прошепна:

„— Тя е!“

— Веднага мъжът, който беше говорил с мене, се приближи до вратата на павилиона, отвори я с ключ, който носеше у себе си, затвори я и пак изчезна; в същото време другите двама мъже се изкачиха по стълбата. Дребният старик стоеше до вратичката на каретата, кочияшът придържаше конете на каретата, а един слуга държеше конете на ездачите.

— Изведнъж страшни викове екнаха в павилиона, една жена изтича до прозореца и го отвори, сякаш искаше да се хвърли. Но щом забеляза двамата мъже, се дръпна назад. Двамата мъже скочиха след нея в стаята.