Тримата мускетари

— Как не! Попречи ли им нещо да арестуват Атос! Във всеки случай, момко, повярвайте на един човек, който е от тридесет години в двореца: не бъдете много уверен във вашата безопасност, защото ще загинете. Напротив — и аз ви казвам — навсякъде виждайте врагове. Ако някой иска да се скара с вас, избегнете го, дори ако е десетгодишно дете. Нападнат ли ви денем или нощем, отстъпвайте, без да се срамувате. Минавате ли по мост, проверете дъските, да не би някоя да падне под краката ви. Минавате ли край къща, която се строи, погледнете нагоре, да не би някой камък да падне върху главата ви. Ако се прибирате късно, нека ви придружава слугата ви, и той да бъде въоръжен, ако разбира се сте сигурен в него. Пазете се от всички: от приятеля си, от брат си, от любовницата си, най-вече от любовницата си. Д’Артанян се изчерви.

— От любовницата си ли? — повтори той неволно. — Защо най-вече от нея, а не от някой друг?

— Защото любовницата е едно от любимите оръдия на кардинала — няма по-подходящо от нея: жената ще ви продаде за десет пистола, доказателство за това е Далила. Познавате Светото писание, нали?

Д’Артанян помисли за срещата, която му беше определила госпожа Бонасийо за същата вечер. Но трябва да кажем за чест на нашия герой, че лошото мнение, което имаше господин дьо Тревил за жените изобщо, не му вдъхна ни най-малко подозрение към хубавата му хазяйка.

— Но чакайте — каза господин дьо Тревил, — какво стана с тримата ви другари?

— Щях да ви попитам дали вие не сте научили нещо за тях?

— Нищо, господине.

— Е, аз ги оставих по пътя: Портос в Шантии, предстоеше му да се дуелира, Арамис в Кревкьор с куршум в рамото и Атос в Амиен, обвинен, че е фалшификатор на пари.

— Виждате ли? — рече господин дьо Тревил. — А вие как се избавихте?

— По чудо, господине, трябва да си призная, с рана в гърдите и след като забодох като пеперуда господин конт дьо Вард на пътя за Кале.

— Ето пак: дьо Вард е човек на кардинала, братовчед на Рошфор. Знаете ли какво, драги ми приятелю, хрумна ми една мисъл.

— Кажете, господине.

— На ваше място бих направил нещо.

— Какво?

— Докато Негово високопреосвещенство ме търси в Париж, бих се измъкнал тихомълком по пътя за Пикардия, да узная какво е станало с тримата ми другари. Дявол да го вземе! Те напълно заслужават това малко внимание от ваша страна.

— Съветът е добър, господине, утре ще замина.

— Утре? Защо не тая вечер?

— Тази вечер, господине, една неотложна работа ме задържа в Париж.

— Ах, млади момко! Млади момко! Някоя любовница, нали? Повтарям ви, пазете се: жената винаги ни е погубвала и ще ни погубва и в бъдеще. Послушайте ме, заминете тая вечер.

— Невъзможно е, господине!

— Вие значи сте дали дума?

— Да, господине.

— Тогава друг въпрос. Но обещайте ми, че ако не ви убият тая нощ, утре ще заминете.

— Обещавам ви.

— Имате ли нужда от пари?

— Имам още петдесет пистола. Мисля, че ще ми стигнат.

— Ами другарите ви?

— Мисля, че и те не са без пари. Когато излязохме от Париж, всеки имаше по седемдесет и пет пистола в джоба си.

— Ще ви видя ли, преди да заминете?

— Не, господине, не вярвам, освен ако не се случи нещо ново.

— Тогава добър път!

— Благодаря, господине.

И д’Артанян се сбогува с господин дьо Тревил, трогнат повече от когато и да било от чисто бащинските му грижи към мускетарите.

Той се отби последователно у Атос, у Портос и у Арамис. Никой от тях не се беше върнал. Нямаше ги и слугите им и не се знаеше нищо нито за едните, нито за другите.

Можеше да се осведоми за тях от любовниците им, но не познаваше нито любовницата на Портос, нито на Арамис. Атос пък нямаше любовница.

Като минаваше край гвардейските казарми, надникна в конюшнята: три коня от очакваните четири бяха пристигнали. Смаяният Планше ги чистеше и двата бяха вече готови.

— Ах, господине — започна Планше, като съзря д’Артанян, — много се радвам, че ви виждам!

— Защо, Планше? — запита момъкът.

— Имате ли доверие в нашия хазяин господин Бонасийо?

— Аз ли? Никак.

— А! И добре правите, господине.

— Но откъде ви хрумна такъв въпрос?

— Защото, докато разговаряхте с него, аз ви наблюдавах, без да ви чувам. Господине, лицето му измени два-три пъти цвета си.

— Ха!

— Вие не забелязахте това, защото мислехте за писмото, което получихте. А пък аз, напротив, необикновеният начин, по който пристигна това писмо в къщи, ме накара да бъда нащрек и не откъснах поглед от лицето му.

— И как ти се видя?

— Предателско, господине.

— Наистина ли?

— Освен това, щом се разделихте и кривнахте в напречната улица, господин Бонасийо взе шапката си, затвори вратата и се затича в обратна посока.

— Наистина, ти имаш право, Планше, всичко това ми изглежда много подозрително и бъди спокоен — няма да му платим наема, докато не си изясним напълно тази работа.

— Вие се шегувате, господине, но ще видите.

— Какво да се прави, Планше, каквото е писано, ще стане.

— Значи не се отказвате от разходката довечера?

— Тъкмо напротив, Планше, колкото повече ме е яд на господин Бонасийо, с толкова по-голямо желание ще отида на срещата, определена в писмото, което толкова много те тревожи.