Тримата мускетари

— После не видях вече нищо, но чух трясък от чупене на мебели. Жената крещеше и викаше за помощ. Но скоро виковете й бяха заглушени. Тримата мъже се приближиха до прозореца, носейки жената на ръце. Двамата слязоха по стълбата и я пренесоха в каретата, където дребният старец влезе след нея. Този, който беше останал в павилиона, затвори прозореца, излезе след малко през вратата и се увери, че жената е добре настанена в каретата; двамата му другари го чакаха вече на конете си и той се метна на седлото. Слугата зае пак мястото си при кочияша. Каретата бързо се отдалечи, съпровождана от тримата конници, и всичко се свърши. След това не видях и не чух вече нищо.

Потресен от тая толкова страшна новина, д’Артанян стоеше неподвижен и безмълвен, а всички демони на яростта и ревността бушуваха в сърцето му.

— Благороднико, — продължи старецът, на когото това безмълвно отчаяние положително правеше по-силно впечатление, отколкото виковете и сълзите, — хайде, не се отчайвайте. Те не я убиха, това е важното.

— Знаете ли поне горе-долу кой беше човекът, който ръководеше тази адска експедиция? — запита д’Артанян.

— Не го познавам.

— Но щом сте говорили с него, вие сте имали възможност да го видите!

— А, как изглежда ли искате да знаете?

— Да.

— Висок, слаб, мургав, с черни мустаци, черни очи, с външност на благородник.

— Той е! — извика д’Артанян. — Пак той! Вечно той! Изглежда, че той е моят демон! А другият?

— Кой?

— Ниският.

— О, той не е благородник, уверен съм в това: после, той нямаше шпага и другите се отнасяха към него без никакво уважение.

— Някой слуга — прошепна д’Артанян. — Ах, клетата жена! Клетата жена! Какво ли са направили с нея?

— Вие ми обещахте, че няма да ме издадете — напомни му старецът.

— И повтарям обещанието си, бъдете спокоен. Аз съм благородник. Благородникът има само една дума и аз ви дадох своята.

Д’Артанян тръгна със съкрушена душа по пътя към реката. Той ту не можеше да повярва, че това е била госпожа Бонасийо и се надяваше на другия ден да я намери в Лувър, ту се боеше да не е имала връзки с някой друг и ревнивецът да я е изненадал и отвлякъл. Той се губеше в догадки, измъчваше се, изпадаше в отчаяние.

— О, да бяха тук приятелите ми! — казваше си той. — Щях да имам поне някаква надежда да я намеря! Но кой знае какво е станало с тях самите!

Наближаваше полунощ. Трябваше да намери Планше. Д’Артанян влиза във всички кръчми, където забеляза слаба светлина. Никъде не намери Планше.

В шестата започна да мисли, че го търси напразно, Д’Артанян беше определил среща на слугата си чак в шест часа сутринта и той имаше право да иде, където си иска.

Освен това на младежа му мина през ума, че ако остане край мястото, където беше станало произшествието, можеше да разкрие нещо около тази тайнствена история. Както казахме, д’Артанян се спря в шестата кръчма, поръча си бутилка първокачествено вино, облакъти се на масата в най-тъмния ъгъл и реши да чака така, докато се съмне. Но и този път надеждите му бяха излъгани — макар и да беше наострил най-внимателно слух, сред клетвите, шегите и ругатните, разменяни между работниците, слугите и коларите, които съставяха това почтено общество, към което принадлежеше и той, не можа да чуе нищо, което да го насочи към следите на клетата отвлечена жена, с други думи, беше принуден, след като изпи бутилката, от нямане какво да прави и за да не буди подозрение, да се настани колкото е възможно по-удобно в някое кътче и да подремне малко. Д’Артанян, както си спомняме, беше двадесетгодишен, а на тая възраст сънят има неоспорими права, които той властно предявява дори над най-отчаяните сърца.

Към шест часа сутринта д’Артанян се събуди с онова неприятно чувство, което съпровожда обикновено началото на деня след зле прекарана нощ. Той бързо си оправи дрехите, опипа се, за да види дали не са използували съня му, за да го оберат, и като видя, че диамантът му е на пръста, кесията в джоба и пистолетите на пояса, стана, плати бутилката и излезе да види дали сутринта няма да бъде по-щастлив в търсене на слугата, отколкото през нощта. И наистина първото нещо, което забеляза във влажната и сивкава мъгла, беше честният Планше, който, хванал двата коня за поводите, го очакваше край вратата на малка, схлупена кръчма, пред която д’Артанян беше минал, без дори да подозира, че съществува.

XXV

ПОРТОС

Вместо да се прибере право в къщи, д’Артанян скочи от коня пред вратата на господин дьо Тревил и се изкачи бързо по стълбата. Този път той беше решил да му разкаже всичко, което се беше случило. Навярно той щеше да му даде добри съвети за цялата тази работа. После, понеже господин дьо Тревил виждаше почти всеки ден кралицата, можеше да получи някои сведения за нещастната жена, която навярно заплащаше за предаността си към своята господарка.

Господин дьо Тревил изслуша разказа на младежа със сериозност, която доказваше, че той вижда в цялото това приключение нещо друго, не само любовна интрига. После, когато д’Артанян свърши, той каза:

— Хм! Отдалече личи, че тук има пръст Негово високопреосвещенство.