Тримата мускетари

Имаше нещо зловещо в тоя бронзов глас, който стенеше глухо в нощта.

Всеки удар — частица от очаквания час — отекваше звучно в сърцето на момъка.

Погледът му беше устремен в малкия павилион, построен на ъгъла на стената — всички прозорци бяха затворени с капаци с изключение на един единствен на горния етаж.

През този прозорец блестеше мека светлина и посребряваше трептящите листа на две-три липи, които се издигаха самотно извън парка. Навярно зад този малък, тъй нежно осветен прозорец го очакваше хубавата госпожа Бонасийо.

Люшкан от тази приятна мисъл, д’Артанян чака още половин час, без да проявява и най-малко нетърпение. Устремил поглед в уютната стаичка, той виждаше част от тавана със златна украса, която говореше за изяществото на останалата наредба на павилиона.

Часовникът на кулата Сен Клу удари десет и половина.

Този път, без д’Артанян да разбере защо, тръпка пробягна по жилите му. Може би започваше да го сковава студ и той взе чисто физическото чувство за душевно.

После му мина през ума, че не е прочел добре и че срещата е определена чак за единадесет часа.

Той се приближи до прозореца, застана под светлината, извади писмото от джоба си и го прочете още веднъж — не се беше излъгал: срещата беше точно в десет часа.

Той се върна на мястото си. Безмълвието и самотата започнаха да го тревожат.

Удари единадесет часа.

Д’Артанян започна наистина да се бои да не се е случило нещо с госпожа Бонасийо.

Той плесна три пъти с ръце — обикновен сигнал на влюбените, — но никой, дори ехото, не му отговори. Тогава си помисли с досада, че младата жена може да е заспала, докато го е чакала.

Приближи до стената и се опита да се изкачи по нея, но стената беше скоро измазана и д’Артанян напразно си изпочупи ноктите.

В този миг той забеляза дърветата — светлината продължаваше да посребрява листата им и понеже едното дърво беше на пътя, той реши, че от клоните му ще може да надникне в павилиона.

Качването не беше трудно. Освен това д’Артанян беше двадесетгодишен и още помнеше ученическите си занимания. След миг той беше сред клоните и погледът му проникна през прозрачните стъкла в павилиона.

Нещо странно накара д’Артанян да настръхне цял — нежната светлина, неподвижната лампа осветяваха картина на ужасно безредие: едно от стъклата на прозореца беше счупено, вратата на стаята бе изкъртена и едното крило висеше на пантите си: маса, която навярно е била наредена с вкусна вечеря, лежеше с краката нагоре; счупени шишета, смачкани плодове бяха пръснати по пода. Всичко в стаята свидетелствуваше, че е имало жестока и отчаяна борба; на д’Артанян дори му се стори, че вижда сред необикновеното безредие парчета от разкъсани дрехи и няколко кървави петна по покривката и завесите.

Той побърза да слезе на земята, сърцето му биеше страшно — искаше да види дали няма да открие други следи от насилие.

Слабата приятна светлина продължаваше да блести в нощното безмълвие. Тогава д’Артанян видя нещо, което в началото не беше забелязал, защото нищо не го потикваше към такова проучване — утъпканата и разровена тук-там земя беше покрита с не много ясни дири от човешки стъпки и конски копита. Освен това колелата на някаква карета, която изглежда, беше дошла от Париж, бяха издълбали в меката почва дълбока следа, която завършваше при павилиона и се връщаше към Париж.

Д’Артанян продължи издирванията си и най-сетне намери край стената скъсана дамска ръкавица. Там, където не беше окаляна, тя беше безупречно чиста. Бе една от онези парфюмирани ръкавици, които влюбеният с удоволствие смъква от хубавата ръчичка.

Колкото повече д’Артанян продължаваше издирванията си, толкова по-ледена, по-обилна пот се лееше по челото му.

Ужасна тревога свиваше сърцето му, той се задъхваше; и все пак си казваше за успокоение, че може би павилионът няма нищо общо с госпожа Бонасийо, че младата жена му бе определила среща пред павилиона, а не в павилиона, че може би работата й или ревността на съпруга й я бяха задържали в Париж.

Но всички тези разсъждения се разбиваха, унищожаваха и разпръсваха от онова чувство на вътрешна болка, което понякога обхваща цялото ни същество и крещи високо, че над нас витае голямо нещастие.

Тогава д’Артанян сякаш обезумя: той се затича по широкия друм, мина по същия път, по който беше дошъл стигна до лодката и разпита лодкаря.

Към седем часа вечерта лодкарят превозил през реката жена, покрита с черна наметка, която най-грижливо гледала да не я познаят. Но тъкмо заради нейната предпазливост лодкарят й обърнал по-голямо внимание и забелязал, че жената е млада и хубава.

И тогава, както и днес, много млади и хубави жени ходеха в Сен Клу и гледаха никой да не ги познае, но д’Артанян не се усъмни нито за миг, че лодкарят е видял именно госпожа Бонасийо.

Д’Артанян използува лампата, която блещукаше в колибата на лодкаря, за да прочете още веднъж писмото на госпожа Бонасийо и да се увери, че не се е излъгал, че срещата е точно в Сен Клу, а не другаде, пред павилиона на господин д’Естре, а не на друга улица.