Тримата мускетари

Но из целия път дълбока скръб свиваше сърцето му. Той мислеше за младата и хубава госпожа Бонасийо, която трябваше да го възнагради за предаността му. Но нека побързаме да кажем, че тая скръб на младия човек не произлизаше толкова от съжалението за изгубеното щастие, колкото от страха, който изпитваше, да не би някакво нещастие да сполети клетата жена. За него, а в това нямаше никакво съмнение, тя беше жертва на отмъщението на кардинала, а както е известно, отмъщенията на негово високопреосвещенство бяха ужасни. По какъв начин беше спечелил благоволението на министъра, той сам не знаеше и навярно капитанът на гвардейците, Господин дьо Кавоа, щеше да му открие това, ако го беше намерил в къщи.

Нищо не убива така времето и не скъсява пътя, както една мисъл, която поглъща всецяло този, който размишлява. Външният живот прилича тогава на сън, а тази мисъл е неговото съновидение. Под нейно влияние времето няма вече мярка, пространството няма вече разстояние. Тръгваш от едно място, пристигаш на друго — ето всичко. От изминатото разстояние в паметта ти не остава нищо — само някаква смътна мъгла, в която се губят хиляди неясни представи за дървета, планини и гледки. Обзет от такива видения, д’Артанян измина, без да пришпорва коня си, шестте или осемте левги, които отделят Шантии от Кревкьор, и стигна в селото, без да си спомня нищо от онова, което бе срещнал по пътя. Едва там се опомни, разтърси глава, съзря странноприемницата, където беше оставил Арамис, подкара коня си в тръс и спря пред вратата.

Този път не го посрещна мъж, а жена. Д’Артанян беше физиономист, той обхвана с поглед пълното и доволно лице на съдържателката и разбра, че няма нужда да се преструва и че няма защо да се бои от такава весела жена.

— Любезна госпожо, — запита я д’Артанян, — можете ли да ми кажете какво стана с един мой приятел, когото бяхме принудени да оставим тук преди дванадесетина дни?

— Хубав, двадесет и три, двадесет и четири годишен младеж, тих, любезен, строен, така ли?

— Да, и ранен в рамото, нали?

— Да, да.

— Точно той.

— Е, господине, той е още тук.

— Ах, дявол да го вземе, любезна госпожо! — извика Д’Артанян, като скочи от коня си и хвърли поводите на Планше. — Вие ми връщате живота. Къде е скъпият Арамис, да го прегърна. Защото, право да ви кажа, бързам да го видя по-скоро.

— Извинете, господине, но се съмнявам дали ще може да ви приеме сега.

— Защо? Да не е с жена?

— Исусе Христе! Какво говорите! Бедното момче! Не, господине, не е с жена.

— С кого е тогава?

— Със свещеника от Мондидие и с игумена на йезуитския манастир в Амиен.

— Боже мой! — извика д’Артанян. — Да не би клетият момък да е по-зле?

— Не, господине, напротив. Но вследствие болестта той бе осенен от божията благодат и реши да приеме духовен сан.

— Вярно — каза Д’Артанян. — Бях забравил, че той е само временно мускетар.

— Още ли настоявате да го видите, господине?

— Да, повече от всеки друг път.

— Тогава влезте в двора, качете се по стълбата, вдясно на втория етаж, стая номер пет.

Д’Артанян се спусна в казаната посока и видя една от онези външни стълби, които и днес виждаме в дворовете на старите странноприемници. Но не беше така лесно да се стигне до бъдещия абат. Пътищата за стаята му бяха охранявани не по-малко от градините на Артемида. Базен стоеше на стража в коридора и му пресече решително пътя — — най-после след дългогодишни изпитания Базен се виждаше близо до вечно жадуваната цел.

И наистина Базен винаги мечтаеше да бъде слуга на духовник и с нетърпение очакваше минутата, която непрестанно съзираше в бъдещето, когато Арамис щеше да захвърли униформата и да облече расото. Само ежедневно повтаряното от младежа обещание, че тази минута е близка, го задържаше на служба при мускетаря, която служба, както сам казваше, положително щеше да погуби душата му.

Базен сияеше от радост. По всяка вероятност този път господарят му нямаше да се откаже. Съединението на телесната и душевна мъка беше произвело тъй дългоочакваното въздействие. Арамис, който страдаше и телом, и духом, най-после беше спрял върху религията погледа и мисълта си и гледаше като на небесно предупреждение на двойното нещастие, което го беше сполетяло, с други думи, на внезапното изчезване на любовницата си и на раната в рамото.

Ясно е, че при това положение нищо не можеше да бъде по-неприятно за Базен от пристигането на д’Артанян, който идеше отново да хвърли господаря му във вихъра на суетни мисли, които толкова време го бяха увличали. И той реши храбро да брани вратата. Но не можеше да каже, че Арамис го няма, защото кръчмарката беше казала, че е там, затова се опита да убеди новодошлия, че ще бъде връх на нескромността да безпокои господаря му в благочестивия разговор, който беше започнал още от сутринта и щеше да завърши според думите на Базен чак вечерта.

Но д’Артанян не обърна никакво внимание на красноречивата реч на Базен и понеже нямаше намерение да влиза в спор със слугата на приятеля си, просто го отстрани с една ръка, а с другата натисна дръжката на врата номер пет.

Вратата се отвори и д’Артанян влезе в стаята.