Тримата мускетари

— Да, прекрасна! — продължи Арамис. — Но тя изисква основно проучване на църковните отци и на светото писание. А аз признах пред тези духовници и то напълно смирено, че нощният караул и службата на краля ме накараха да поизоставя заниманията си. И ще ми бъде по-лесна, една тема по мой избор, който да бъде за тези трудни богословски въпроси това, което е моралът за метафизиката във философията.

Д’Артанян страшно се отегчаваше, свещеникът също.

— Вижте какво встъпление — извика йезуитът.

Арамис хвърли поглед към д’Артанян и видя, че приятелят му се прозява така, че можеха да му се откачат челюстите.

— Да говорим на френски, отче — предложи той на йезуита, — така господин д’Артанян ще прецени по-добре нашите думи.

— Да, уморен съм от пътя — поясни д’Артанян — и не мога да разбера нищо от латински.

— Добре — съгласи се йезуитът, изгубил малко нишката на мисълта си, докато свещеникът, извън себе си от радост, хвърли към д’Артанян изпълнен с благодарност поглед. — Добре! Да видим сега каква поука може да се извлече от тази дума.

— Мойсей, божи служител… Той е само служител, разберете това! Мойсей благославя с две ръце. Той заповядва да му придържат нагоре двете ръце, докато евреите бият враговете си. Значи той благославя с две ръце. Всъщност какво пише в евангелието: Imponite manus, а не manum: положете ръцете, а не ръката.

— Положете ръцете — повтори свещеникът със съответно движение.

— А свети Петър — продължи йезуитът, — на когото папите наместници на земята, казва друго: Porrige digitos. Издигайте пръстите. Разбрахте ли сега?

— Разбира се — отвърна доволен Арамис, — но тази работа е тънка.

— Пръстите! — продължи йезуитът. — Свети Петър благославя с пръстите. Папата също благославя с пръстите. А с колко пръста благославя той? С три пръста: един за отца, друг за сина и трети за светия дух.

Всички се прекръстиха. Д’Артанян реши, че трябва да последва примера им.

— Папата е наместник на свети Петър и представлява трите божествени сили. Останалата част на църковната йерархия благославя в името на светите арахангели и на ангелите. А най-низшите църковни служители, като дяконите и дверниците, благославят с китки, които представляват безброй благославящи пръсти. Ето ви темата в опростен вид. Ще напиша на тая тема два тома като този — добави йезуитът.

И във възторга си той потупа големия фолиант на свети Йоан Златоуст, под чиято тежест масата се огъваше.

Д’Артанян изтръпна.

— Разбира се — рече Арамис, — съгласен съм с хубостите на тази теза, но същевременно мисля, че тя не е по силите ми. Бях се спрял на този текст, кажете, драги д’Артанян, харесва ли ви, или по-добре: малко съжаление подхожда при жертвоприношение на бога.

— Спрете! — извика йезуитът. — Тази тема граничи с ерес. Почти такова положение има в „Augustinus“ на еретика Янсениус, която книга рано или късно ще бъде изгорена от ръцете на палача. Пазете се, млади приятелю! Вие клоните към лъжеученията, млади приятелю, ще се погубите!

— Ще се погубите — повтори свещеникът, като поклати тъжно глава.

— Вие засягате известния въпрос за свободната воля, който е гибелен! Вие се доближавате напълно до сквернословията на пелагийците14.

— Но, преподобни отче… — започна Арамис, замаян от доводите, които се сипеха като градушка върху главата му.

— Как ще докажете — продължи йезуитът, без да му даде възможност да говори, — че човек трябва да съжалява за света, когато се принася в жертва на бога? Чуйте тази дилема: бог е бог, а светът е дявол. Да съжаляваш за света, значи да съжаляваш за дявола — това е моето заключение.

— И моето — додаде свещеникът.

— Но за бога… — обади се Арамис.

— Desideras diabolum, нещастнико! — извика йезуитът.

— Той съжалява за дявола! Ах, млади приятелю — започна да стене свещеникът, — не съжалявайте за дявола, лично аз ви моля.

Д’Артанян чувствуваше, че затъпява. Струваше му се, че се намира в лудница и че ще полудее като тези, които бяха пред него. Но беше принуден да мълчи, понеже не разбираше езика, който говореха.

— Изслушайте ме — каза Арамис с учтивост, в която започваше да прозира известно нетърпение, — не казах, че съжалявам. Не, никога няма да произнеса тези думи, защото те не са православни…

Йезуитът дигна ръце към небето — свещеникът направи същото.

— Не, но съгласете се поне, че не е хубаво да принасяш в жертва на бога само това, от което си напълно отвратен. Имам ли право, д’Артанян?

— Струва ми се, дявол да го вземе, че е така! — извика гасконецът.

Свещеникът и йезуитът подскочиха от столовете си.

— Ето моята изходна точка, тя е силогизъм: светът си има прелести, аз напускам света, следователно правя жертва; а светото писание казва изрично: „Принесете жертва на господа“.

— Това е вярно — съгласиха се противниците.

— После — продължи Арамис, като си щипеше ухото, за да е зачерви, както си разтърсваше ръцете, за да бъдат бели, — аз написах на тази тема рондо15 и го показах миналата година на господин Воатюр и този велик човек ме обсипа с похвали.

— Рондо! — процеди презрително йезуитът.