Тримата мускетари

Арамис, в черна дреха, с кръгла, плоска шапчица на главата, която твърде много приличаше на попска, седеше пред продълговатата маса, покрита със свитъци хартия и с грамадни фолианти13. От дясната му страна седеше йезуитският игумен, а от лявата — свещеникът от Мондидие. Завесите бяха спуснати наполовина и пропускаха тайнствена светлина, която благоприятствуваше за благочестиви размишления. Всички светски предмети, които можеха да бият на очи, когато се влезе в стаята на един младеж, особено когато този младеж е мускетар, бяха изчезнали като по чудо и Базен навярно от страх да не би видът им да възвърне господаря му към светски мисли беше скрил шпагата, пистолетите, шапката с пера, шевиците и дантелите от всякакъв род и вид.

Но на тяхно място на д’Артанян му се стори, че вижда окачен на гвоздей в един тъмен кът бич за изтезаване на плътта.

При шума, който д’Артанян направи, като отвори вратата, Арамис дигна глава и позна приятеля си. Но за голямо учудване на момъка появяването му сякаш не направи голямо впечатление на мускетаря, дотолкова умът му се беше откъснал от всичко земно.

— Добър ден, драги д’Артанян — поздрави го Арамис. — Вярвайте, щастлив съм, че ви виждам.

— Аз също — отвърна д’Артанян, — макар да не съм напълно уверен, че говоря с Арамис.

— С него говорите, приятелю, с него. Какво ви кара да се съмнявате?

— Боях се да не съм сбъркал стаята и най-напред помислих, че съм попаднал при някой духовник. После изпаднах в друго заблуждение, като ви видях в обществото на тези господа: помислих, че сте тежко болен.

Двамата мъже в черно разбраха намеренията на д’Артанян и му хвърлиха почти застрашителен поглед, но д’Артанян никак не се смути.

— Аз може би ви преча, драги Арамис — продължи д’Артанян, — защото това, което виждам, ме навежда на мисълта, че вие се изповядвате на тези господа.

Арамис леко се изчерви.

— Вие да ми пречите? О, напротив, драги приятелю, заклевам ви се и като доказателство на това, което казвам, позволете ми да ви се порадвам, че ви виждам жив и здрав.

„А! Опомня се най-после — помисли д’Артанян. — Не е толкова лошо.“

— Господинът, който е мой приятел, се е избавил наскоро от голяма опасност — продължи с умиление Арамис, като посочи д’Артанян на двамата духовници.

— Благодарете на бога, господине — отвърнаха и двамата, като се поклониха едновременно.

— Аз вече му благодарих, преподобни отци — отговори момъкът, като им върна поклона.

— Вие идете тъкмо навреме, драги д’Артанян — каза Арамис, — ще вземете участие в нашия спор и ще го осветлите с вашите познания. Преподобният игумен на Амиенския манастир, преподобният свещеник на Мондидие и аз разглеждаме някои богословски въпроси, които отдавна приковават вниманието ни. Ще бъда щастлив да чуя вашето мнение.

— Мнението на един военен няма никаква тежест — отвърна д’Артанян, който почваше да се тревожи от обрата, който вземаше разговорът — и, повярвайте, вие можете да се осланяте на познанията на тези господа. — Двамата мъже в черно пак се поклониха.

— Напротив — възрази Арамис, — вашето мнение ще бъде ценно за нас. Ето за какво става дума: преподобният игумен смята, че тезата ми трябва да бъде преди всичко догматическа и дидактическа.

— Вашата теза ли? Значи вие пишете теза?

— Разбира се — отвърна йезуитът. — За изпита преди ръкополагането тезата е задължителна.

— Ръкополагане! — викна д’Артанян. който не можеше да повярва още това, което му бяха казали най-напред съдържателката, а после Базен. — Ръкополагане!

И той гледаше смаян тримата души, които седяха пред него.

— И тъй — продължи Арамис, като се разположи в креслото си също така изискано, както би направил това в спалнята на някоя знатна дама, и се любуваше на бялата си и закръглена, сякаш дамска ръка, която държеше нагоре, за да й спадне кръвта, — и тъй, както чухте, д’Артанян, преподобният игумен иска моята теза да бъде догматическа, докато аз бих искал да бъде идеалистическа. И затова преподобният игумен ми предлагаше следната тема, която не е разглеждана още от никого и върху която има богато поле за работа.

Utraque manus in benedicendo clericis inferioribus necessaria est.

Д’Артанян, чиито познания ни са известни, не трепна при този цитат, както не трепна и при цитата на господин дьо Тревил по повод на подаръците, които той мислеше, че Д’Артанян е получил от господин Бъкингам.

— Това означава — продължи Арамис, за да го улесни напълно, — че двете ръце са необходими на свещениците от ниските санове, когато дават благословия.

— Прекрасна тема! — извика йезуитът.

— Прекрасна и догматическа! — повтори свещеникът, които знаеше латински горе-долу колкото д’Артанян, и следеше усърдно йезуита, за да говори след него и да повтаря думите му като ехо.

А д’Артанян остана напълно равнодушен към възторга на двамата мъже в черно.