Тримата мускетари

— Постъпих в семинарията на деветгодишна възраст и ето че оставаха три дни да навърша двадесет години, щях да стана абат и всичко щеше да бъде свършено. Една вечер отидох, както обикновено, в къщата, която посещавах с удоволствие — какво да се прави, когато човек е млад, има си слабости, — и един офицер, който ме гледаше с ревниво око да чета житията на светците пред домакинята, влезе внезапно и без да съобщи за идването си. Тъкмо тази вечер бях превел един епизод от Юдит и четях стиховете си на дамата, която ме обсипваше с похвали и наведена над рамото ми, ги препрочиташе заедно с мене. Позата, която, да си призная, беше малко свободна, засегна офицера. Той не каза нищо, но когато излязох, ме последва и ме настигна.

— Господин абат, — започна той, — обичате ли да ви бият с тояга?

— Не мога да ви кажа, господине, — отвърнах аз, — никой досега не е посмял да направи такова нещо.

— Добре! Изслушайте ме, господин абат, ако влезете още веднъж в къщата, където ви срещнах тази вечер, аз ще посмея.

Струва ми се, че се уплаших, пребледнях страшно, усетих, че краката ми се подкосяват, потърсих някакъв отговор, но не намерих и премълчах.

Офицерът очакваше отговор, но като видя, че мълча, усмихна се, обърна ми гръб и се върна в къщата. Върнах се в семинарията.

Аз съм благородник и имам буйна кръв, както сте имали възможност да забележите, драги ми д’Артанян. Обидата беше страшна и при все че никой не знаеше за нея, усещах я, че живее в дъното на моето сърце и ме пари. Заявих на своите наставници, че не се чувствувам достатъчно подготвен за ръкополагането и по мое желание обредът бе отложен за една година.

Намерих най-добрия учител по фехтовка в Париж, услових се с него да вземам всеки ден по един урок и всеки ден в продължение на цяла година вземах уроци. След една година, в деня, в който ми беше нанесена обидата, закачих расото на един гвоздей, облякох се като благородник и отидох на бал, който даваше моя позната дама и където знаех, че ще бъде моят противник. Това беше на улица Фран Буржоа, близо до затвора Форс.

И наистина моят офицер беше там. Загледан нежно в една дама, той пееше любовна песен. Приближих се до него и го прекъснах в средата на втория куплет.

— Господине — рекох му аз, — още ли ще ви бъде неприятно, ако отида в една къща на улица Пайен и пак ли ще ме биете с тояга, ако ми хрумне да не ви послушам?

Офицерът ме погледна учуден, после каза:

— Какво искате от мене, господине? Не ви познавам.

— Аз съм малкият абат, който четеше житията на светците и превеждаше Юдит в стихове — отговорих аз.

— Да, да, спомням си — отвърна офицерът с насмешка. — Какво искате от мене?

— Искам да намерите свободно време и да направите с мене една малка разходка.

— Ако желаете, утре сутринта, и то с най-голямо удоволствие.

— Не, не утре сутринта, а ако обичате, веднага.

— Ако непременно държите…

— Да, държа.

— Тогава да вървим. Госпожи, не се безпокойте — каза офицерът, — само да убия този господин и ще се върна да довърша последния куплет.

Излязохме.

Заведох го на улица Пайен на същото онова място, където преди една година в същия час ми беше казал любезните думи, които ви предадох. Беше чудна лунна нощ. Извадихме шпагите и при първия удар го убих на място.

— Дявол да го вземе! — възкликна д’Артанян.

— Но — продължи Арамис — тъй като певецът не се върна при дамите и беше намерен на улица Пайен, пронизан с шпага, разбраха, че аз съм направил това, и се вдигна голям шум. И аз бях принуден да се откажа за известно време от расото. Атос, с когото се запознах по това време, и Портос който извън уроците по фехтовка ми беше показал някои добри удари, ме убедиха да се опитам да стана мускетар. Кралят обичаше много моя баща, убит при обсадата на Арас, и разреши. Разбирате ли сега, че днес е време да се върна в лоното на черквата?

— Защо пък днес, а не вчера или утре? Какво ви се е случило днес, приятелю, та сте обзет от такива мрачни мисли?

— Тази рана, драги ми д’Артанян, беше предупреждение от небето.

— Раната ли? Та тя е почти зарасла и съм убеден, че днес вие не страдате най-много от нея.

— А от какво? — запита Арамис, като се изчерви.

— Вие имате сърдечна рана, Арамис, по-болезнена и по-кървава, рана, нанесена от жена.

Очите на Арамис неволно блеснаха.

— Престанете — каза той, като прикри вълнението си под привидно равнодушие, — не говорете за тия неща. Аз да мисля за такова нещо? Аз да имам любовна мъка? Да не съм си изгубил ума според вас? И за кого? За някаква гризетка, за някаква камериерка, която ухажвах, когато бях в гарнизона, ха!

— Извинете, драги Арамис, но мислех, че вие се прицелвахте по-високо.

— По-високо ли? Та кой съм аз, за да имам такива стремежи? Жалък мускетар, много беден и незначителен, който ненавижда робството и се чувствува напълно излишен на света!

— Арамис! Арамис! — извика д’Артанян, като погледна недоверчиво приятеля си.