Тримата мускетари

— Аз съм прах и се връщам в праха. Животът е пълен с мъки и унижения — продължи той мрачен. — Всички нишки, които го свързват с щастието, се късат една след друга в ръцете на човека, а най-вече златните нишки. О, драги ми д’Артанян! — добави той, като придаде лека горчивина на гласа си. — Послушайте ме, крийте грижливо раните си, когато имате рани. Мълчанието е последната радост на нещастните. Пазете се, не издавайте никому своите скърби. Любопитните пият сълзите ни, както мухите пият кръвта на ранения елен.

— Уви, драги ми Арамис! — рече д’Артанян и на свой ред въздъхна дълбоко. — Вие разказвате моята собствена история.

— Как?

— Да, жената, която обичах, която обожавах, ми бе отнета насила. Не зная къде е, къде са я завели. Може би е в затвора, може би е мъртва.

— Да, но вие имате поне тая утеха, че тя ви е напуснала не по своя воля и ако нямате известие от нея, то е, защото са й забранили да бъде във връзка с вас, докато аз…

— Докато вие…

— Нищо — отвърна Арамис, — нищо.

— Значи вие се отказвате завинаги от света. Взели сте това решение и свършено?

— Завинаги. Днес вие сте мой приятел, утре ще бъдете за мене само сянка, нещо повече дори, ще престанете да съществувате. Светът е гроб, нищо друго.

— Дявол да го вземе! Много тъжни работи говорите.

— Какво да се прави! Призванието ме влече, то ме отнася. — Д’Артанян се усмихна и не отговори нищо. Арамис продължи:

— И все пак, докато съм още на земята, иска ми се да поговорим за вас, за приятелите ни.

— А аз — каза д’Артанян — бих искал да ви поговоря за самия вас, но виждам, че вие сте се откъснали от всичко. Вие гледате с пренебрежение на любовта, приятелите за вас са сенки, светът — гроб.

— Уви! Вие сам ще се уверите в това — рече Арамис с въздишка.

— Да не говорим тогава повече за това — предложи д’Артанян — и да изгорим писмото, в което навярно ви съобщават за някоя нова изневяра на вашата гризетка или на вашата камериерка.

— Какво писмо? — попита бързо Арамис.

— Писмото, което е пристигнало у вас през вашето отсъствие и което ми дадоха да ви предам.

— Но от кого е това писмо?

— От някоя разплакана прислужничка, от някоя отчаяна гризетка. Може би от камериерката на госпожа дьо Шеврьоз, която е била принудена да се върне в Тур с господарката си и за по-голяма тежест е взела парфюмирана хартия и е запечатала писмото с короната на дукесата.

— Какво говорите?

— Чакайте, може да съм го загубил! — подметна хитро момъкът, като се престори, че търси. — Добре, че светът е гроб, че мъжете, а следователно и жените са сенки, и че любовта е чувство, към което вие се отнасяте с пренебрежение!

— Ах, д’Артанян, д’Артанян! — извика Арамис. — Не ме измъчвай!

— А, ето го най-после! — каза д’Артанян. И той измъкна писмото от джоба си.

Арамис скочи, грабна писмото, прочете го или по-право — погълна го. Лицето му сияеше.

— Изглежда, че прислужничката има добър стил — подхвърли небрежно д’Артанян.

— Благодаря ти, д’Артанян! — извика обезумелият от радост Арамис. — Тя е била принудена да се върне в Тур. Тя не ми е изменила и продължава да ме обича. Ела, приятелю, дай да те целуна. Ах, задушавам се от щастие!

И двамата приятели започнаха да играят около почтения Йоан Златоуст и да тъпчат храбро листата от тезата, които бяха паднали на пода.

В този миг влезе Базен със спанака и яйцата.

— Бягай, нещастнико! — извика Арамис, като хвърли черната си шапчица в лицето му. — Върни се, откъдето си дошъл, и махни тези отвратителни зеленчуци и ужасни яйца! Поръчай задушен заек, угоен петел, овнешко печено и четири бутилки старо бургундско вино.

Базен, който гледаше господаря си, без да разбира нищо от тая промяна, изпусна тъжно яйцата в спанака, а спанака на пода.

— Сега му е времето да посветите живота си на царя на царете — каза д’Артанян, — ако искате да му бъдете приятен.

— Вървете по дяволите с вашия латински! Скъпи ми д’Артанян, да пием, дявол да го вземе, да пием! Да пием много и разкажете ми какво стана там!

XXVII

ЖЕНАТА НА АТОС

— Сега остава да узнаем какво е станало с Атос — напомни д’Артанян на веселия Арамис, след като го осведоми какво се беше случило в столицата след тяхното заминаване и след като прекрасният обед бе накарал единия да забрави тезата си, а другия — умората.

— Мислите ли, че може да му се е случило нещастие? — запита Арамис. — Атос е толкова хладнокръвен и храбър, служи си тъй ловко с шпагата.

— Да, разбира се, и никой не познава по-добре от мене храбростта и ловкостта на Атос; но аз предпочитам да кръстосам шпагата си с копия, отколкото с тояги; боя се да не би Атос да е пребит от прислугата, тъй като слугите са хора, които удрят силно и не свършват скоро. Ето защо, да си призная, иска ми се да тръгна колкото може по-скоро.

— Ще гледам да ви придружа — рече Арамис, — при все че едва ли съм в състояние да се кача на кон. Вчера се опитах да изтезавам плътта си с оня бич, който виждате на стената, но болката ми попречи да продължа това благочестиво упражнение.