Тримата мускетари

— Вашия кон. Седем срещу осем; за една точка… вие знаете пословицата.

— Атос, вие не сте с ума си, кълна се!

— Драги мой, вчера, когато ви разказвах глупавите си истории, трябваше да ми кажете това, а не тая сутрин. Изгубих го с всичките му принадлежности.

— Но това е ужасно!

— Почакайте, то не е всичко. Щях да бъда превъзходен играч, ако не се увличах, но аз се увличам, също както при пиенето. И се увлякох…

— Но какво друго можехте да проиграете? Вие не сте имали вече нищо.

— Имах, имах, приятелю; оставаше диамантът, който блести на пръста ви. — Забелязах го вчера.

— Диамантът ли? — извика д’Артанян, като посегна бързо към пръстена.

— Аз съм познавач, тъй като лично аз съм имал няколко такива пръстена и го оцених за хиляда пистола.

— Надявам се — каза сериозно д’Артанян, примрял от страх, — че не сте споменали нито дума за моя диамант?

— Напротив, скъпи приятелю. Вие разбирате, че тоя диамант оставаше единствената ми надежда; с него можех да си върна седлата, конете и на това отгоре да спечеля пари за път.

— Атос, карате ме да треперя! — извика д’Артанян.

— Казах за вашия диамант на своя партньор, който също го бил забелязал. Дявол да го вземе, драги мой! Та вие носите на пръста си небесна звезда и искате да не се забелязва! Невъзможно.

— Довършете, драги мой, довършете — рече д’Артанян. — Кълна ви се, че ще ме уморите с вашето хладнокръвие!

— И ние разделихме диаманта на десет части, по сто пистола едната.

— Ах, вие се шегувате и искате да ме изпитате — провикна се д’Артанян, когото гневът улавяше вече за косите, както Минерва улавя Ахил в Илиадата.

— Не, не се шегувам, дявол да го вземе! Много бих искал да видя как щяхте да постъпите вие! От петнадесет дни не бях виждал човешко лице и се бях превърнал в говедо, като разговарях с бутилките.

— Но това не е причина да залагате моя диамант! — възрази д’Артанян, като си стискаше трескаво ръката.

— Чуйте впрочем края. Десет части от по сто пистола, едната с десет удара без право на реванш. С тринадесет удара изгубих всичко, с тринадесет удара! Числото тринадесет всякога е било съдбоносно за мене. На тринадесети юли аз…

— Дявол да го вземе! — ревна д’Артанян и стана от масата, тъй като тази история го караше да забрави вчерашната.

— Търпение — пресече го Атос, — аз имах план. Англичанинът беше чудак, видях го сутринта да разговаря с Гримо и Гримо ме беше предупредил, че му предлага да постъпи при него на служба. Заложих Гримо, мълчаливия Гримо, разделен на десет части.

— Ей, че залог! — извика д’Артанян, като избухна неволно в смях.

— Самия Гримо, разбирате ли! И с десетте части на Гримо, който, общо взето, не струва и пара, си върнах диаманта. Кажете сега, че упоритостта не е добродетел.

— Вярно, много смешно! — извика д’Артанян, като продължаваше да се превива от смях.

— Разбирате, нали, щом видях, че ми върви, веднага пак заложих диаманта.

— Ах, дявол да го вземе! — възкликна д’Артанян, като отново се намръщи.

— Върнах вашето седло, после вашия кон, после моето седло, после моя кон, после пак го загубих. Накъсо казано, върнах си вашето седло, после моето. Това е положението. Прекрасен удар, и на него спрях.

Д’Артанян си отдъхна, сякаш бяха снели цяла кръчма от гърдите му.

— Значи диамантът ми остава? — запита той плахо.

— Непокътнат, драги приятелю. Освен това имаме и седлата на вашия Буцефал и на моя.

— Но какво ще правим със седлата, като нямаме коне?

— И за това ми се върти една мисъл в главата.

— Атос, карате ме да треперя.

— Слушайте, вие не сте играли отдавна, нали, д’Артанян?

— И нямам никакво желание да играя.

— Не се заричайте. Повтарям, вие отдавна не сте играли и навярно ръката ви е лека.

— Е, и после?

— Англичанинът и другарят му са още тук. Забелязах, че той съжалява много за седлата. Вие, изглежда, държите за коня си. На ваше място бих заложил седлото си срещу коня.

— Но той няма да иска да играе срещу едното седло.

— Заложете и двете, дявол да го вземе! Аз не съм себелюбец като вас.

— Вие бихте ли направили това? — запита нерешително д’Артанян, тъй като увереността на Атос започваше неволно да го овладява.

— Честна дума, само с един удар.

— Въпросът е, че след като загубих конете, държа много на седлата.

— Тогава заложете диаманта.

— О, диамантът е съвсем друга работа! Никога, никога.

— Дявол да го вземе! — сети се Атос. — Бих ви предложил да заложите Планше, но тъй като имаше вече такъв случай, англичанинът надали ще се съгласи.

— Решено, драги Атос, предпочитам да не рискувам нищо — заяви д’Артанян.

— Жалко — каза студено Атос, — англичанинът е пълен с пистоли. Боже мой, опитайте един удар. Един удар бързо ще свърши.

— А ако изгубя?

— Ще спечелите.

— Но ако изгубя?

— Е, ще дадете седлата.

— Щом е за един удар, може — съгласи се д’Артанян. Атос тръгна да търси англичанина и го намери в конюшнята, където разглеждаше с алчен поглед седлата. Случаят беше добър. Той постави условията си: двете седла срещу единия кон или сто пистола, по избор. Англичанинът бързо пресметна: само двете седла струваха триста пистола. Той се съгласи.