Тримата мускетари

Д’Артанян беше потресен от страшната изповед на Атос, но много неща му изглеждаха още неясни в това полупризнание; първо, то беше направено от напълно пиян човек на полупиян и въпреки мъглата, която забулва мозъка на две-три бутилки бургундско вино, като се събуди на другата сутрин, д’Артанян помнеше съвсем ясно всяка дума на Атос, сякаш от устата на Атос думите се бяха врязвали една по една в паметта му. Цялото това съмнение породи у него още по-силно желание да се добере до истината и той отиде в стаята на Атос с твърдото намерение да поднови вчерашния разговор; но Атос беше в пълно съзнание, с други думи — най-хитрият и непроницаем човек.

Освен това, когато се ръкуваха, мускетарят го превари.

— Вчера бях много пиян, скъпи ми д’Артанян — започна той, — почувствувах това тая сутрин по езика си, който още се преплиташе, и по много ускорения си пулс. Обзалагам се, че съм надрънкал хиляди глупости.

И като каза тези думи, той погледна така втренчено приятеля си, че го смути.

— Не, не — възрази д’Артанян, — доколкото си спомням, вие говорихте за съвсем обикновени неща.

— А! Вие ме учудвате! Мислех, че съм ви разказал една много печална история.

И той гледаше младежа, сякаш искаше да проникне в най-потайните кътчета на сърцето му.

— Знаете ли — рече д’Артанян, — изглежда, че съм бил по-пиян от вас, защото не си спомням нищо.

Атос не се задоволи с тези думи и продължи:

— Вие навярно сте забелязали, скъпи приятелю, че всеки има различно пиянство, тъжно или весело. Моето пиянство е тъжно и когато се напия, аз имам слабост да разказвам всички зловещи истории, които ми е набила в главата глупавата ми дойка. Това е мой недостатък, главен недостатък, признавам, а инак аз умея да пия.

Атос говореше така естествено, че д’Артанян взе да се колебае.

— О, наистина — започна момъкът, като се опитваше да се добере отново до истината, — спомням си такова нещо спомням си като насън, че разговаряхме за обесени.

— А! Виждате ли — рече Атос, като пребледня, но все пак правеше опит да се усмихва, — уверен бях в това, тъй като обесените са мой кошмар.

— Да, да — продължи д’Артанян, — ето че си спомням. Да, ставаше дума… почакайте… ставаше дума за някаква жена.

— Виждате ли — повтори Атос и стана почти като мъртвец, — това е любимата ми история за русата жена и когато я разказвам, значи съм мъртво пиян.

— Да, така беше — призна д’Артанян, — историята за русата жена, стройна и хубава, със сини очи.

— Да, и обесена…

— От мъжа си, благородник, ваш познат — продължи д’Артанян, като гледаше втренчено Атос.

— Ето, виждате ли как човек може да злепостави някого, когато сам не знае какво говори — продължи Атос, като дигна рамене, сякаш съжаляваше сам себе си. — Реших да не се напивам вече, д’Артанян, това е много лош навик.

Д’Артанян мълчеше.

После Атос промени изведнъж разговора и каза:

— А между другото благодаря ви за коня, който сте ми довели.

— Харесва ли ви? — запита д’Артанян.

— Да, но той не е много издръжлив.

— Грешите. Изминах с него десет левги за по-малко от час и половина, а той сякаш беше обиколил само площада Сен Сюлпис.

— Тъй ли? Ще ме накарате да съжалявам.

— Да съжалявате ли?

— Да, защото се отървах от него.

— Как така?

— Ето как: тая сутрин се събудих в шест часа, вие спяхте като заклан и не знаех какво да правя. Бях още съвсем замаян от вчерашния пир. Слязох в кръчмата и видях там един от нашите англичани, който пазареше кон с някакъв търговец на коне, тъй като неговият умрял вчера от кръвоизлив. Приближих се до тях и като го видях, че предлага сто пистола за някакъв червеникав кон, му казах: „Знаете ли, благороднико, и аз имам кон за продан“.

— И дори много хубав — добави той. — Видях го вчера, слугата на вашия приятел го държеше за повода.

— Смятате ли, че струва сто пистола?

— Да. Ще ми го дадете ли на тая цена?

— Не, но ще го заложа в игра.

— Ще го заложите ли?

— Да.

— На какво?

— На зарове.

— Речено — сторено: и загубих коня. Но — продължи Атос — върнах си седлото.

Д’Артанян се намуси.

— Неприятно ли ви е? — запита Атос.

— Откровено казано, да — призна д’Артанян. — По този кон трябваше да ни познаят в боя. Той беше подарък, знак на внимание. Сбъркали сте, Атос.

— Е, драги приятелю, поставете се на моето място — продължи мускетарят. — Умирах от скука, а освен това, да си призная, не обичам английските коне. Слушайте, ако е въпрос само да ни познаят, седлото е достатъчно, то лесно се забелязва. А ако става дума за коня, ще намерим някаква причина, за да обясним изчезването му. Дявол да го вземе, конете не са безсмъртни. Да допуснем, че моят е имал сап или краста.

Д’Артанян продължаваше да се мръщи.

— Неприятно ми е — продължи Атос, — че вие, както изглежда, държите много на тия животни, защото аз не съм довършил разказа си.

— Какво още сте направили?

— След като изгубих коня си с девет срещу десет — виждате ли какъв зар! — хрумна ми да играя срещу вашия.

— Да, но се надявам, че сте се задоволили само с хрумването си.

— Не, изпълних го още в същия миг.

— Ах, виж ти! — възкликна разтревожен д’Артанян.

— Играх и изгубих.

— Моя кон ли?