Тримата мускетари

Разтреперан, д’Артанян хвърли заровете — паднаха се три точки. Бледността му изплаши Атос, който се задоволи само с думите:

— Лош зар, друже. Ще имате конете със седлата, господине.

Тържествуващият англичанин не си направи дори труд да разклати заровете и ги хвърли на масата, без да погледне, толкова беше уверен в победата. Д’Артанян се беше извърнал, за да скрие лошото си настроение.

— Я гледай, я гледай — каза спокойно Атос, — този зар е изключителен, виждал съм го само четири пъти през живота си: еци.

Англичанинът погледна и се учуди, д’Артанян погледна, обхванат от задоволство.

— Да — продължи Атос, — само четири пъти: веднъж у господин дьо Креки; втория път у дома, на село, в замъка ми… когато имах замък, трети път у господин дьо Тревил, тогава се учудихме всички; а четвъртия път в кръчмата, където се падна на мене и изгубих сто луи и една вечеря.

— Значи вземате си коня, господине — рече англичанинът.

— Разбира се — отвърна д’Артанян.

— Значи няма да има реванш.

— Условията ни, както си спомняте, бяха без реванш.

— Вярно, конят ще бъде предаден на слугата ви, господине.

— Почакайте — обади се Атос. — С ваше разрешение, господине, искам да кажа две думи на приятеля си.

— Кажете му.

Атос дръпна д’Артанян настрана.

— Е, какво желаеш още, изкусителю? — запита го д’Артанян. — Искаш да играя, нали?

— Не, искам да размислите.

— За какво?

— Ще вземете коня, нали?

— Разбира се

— Грешите, аз бих взел стоте пистола. Знаете, че заложихте седлата срещу единия кон или сто пистола, което си изберете.

— Да.

— Аз бих взел стоте пистола.

— А аз вземам коня.

— Повтарям ви, че грешите. Какво ще правим двамата с един кон — не мога да седна зад вас, ще приличаме на двамата сина на Еймон, които изгубили брата си. Вие не можете да ме поставите в такова унизително положение, и то на такъв прекрасен кон. Без да се колебая нито миг, аз бих взел стоте пистола. За да се върнем в Париж, ни трябват пари.

— Държа на тоя кон, Атос.

— И грешите, приятелю. Един кон може да отскочи настрани, може да се спъне и да си ожули коленете, може да яде в ясли, където е ял болен кон: ето ти един кон или по-право сто пистола загубени. Стопанинът трябва да храни коня си, докато, точно обратното, стоте пистола хранят стопанина си.

— Но как ще се върнем?

— С конете на слугите си, дявол да го вземе! Всеки ще разбере по външността ни, че сме благородници.

— Как ли ще изглеждаме върху тия кранти, когато Портос и Арамис ще се перчат върху своите коне!

— Арамис! Портос! — викна Атос и почна да се смее.

— Какво? — запита д’Артанян, който никак не разбираше защо приятелят му е весел.

— Нищо, нищо, да продължим — каза Атос.

— И така, вие ме съветвате?

— Да вземете стоте пистола, д’Артанян. Със стоте пистола ще пируваме до края на месеца. Твърде много се уморихме, нали, и няма да е зле да си поотдъхнем.

— Да си отдъхна! О, не, Атос, щом стигна в Париж, веднага ще почна да търся тази нещастна жена.

— Добре. Мислите ли, че в случая конят ще ви бъде полезен колкото звънливите златни луи? Вземете стоте пистола приятелю, вземете стоте пистола.

Само една причина можеше да накара д’Артанян да се предаде. Последната му се стори крайно убедителна. После, ако продължаваше да се противи, можеше да мине за егоист в очите на Атос. Той отстъпи и предпочете стоте пистола, които англичанинът му брои веднага.

След това започнаха да мислят само за заминаването. Помирението със съдържателя, освен стария кон на Атос, струваше още шест пистола. Д’Артанян и Атос взеха конете на Планше и Гримо, а двамата слуги тръгнаха пеш, като носеха седлата върху главите си.

Колкото и лоши да бяха конете на двамата приятели, те скоро изпревариха слугите и стигнаха в Кревкьор. Още отдалеч забелязаха Арамис, натъжен, облегнал се на прозореца си — той гледаше облаците прах на хоризонта, както сестра Ана от приказката.

— Хей! Хей! Арамис! Какво правите там, дявол да го вземе? — викнаха двамата приятели.

— А! Вие ли сте, д’Артанян, вие ли сте, Атос? — отвърна младежът. — Мислех си колко нетрайни са земните блага. Моят английски кон, който се отдалечи и изчезна зад облак прах, е жив пример за преходността на всичко земно. Самият живот може да се изрази с три думи: erat, est, fuit.

— Какво означава това всъщност? — запита д’Артанян, който започваше да подозира истината.

— Това означава, че ме изиграха: шестдесет луи за кон, който, ако се съди по хода му, може да измине в тръс пет левги в час.

Д’Артанян и Атос избухнаха в смях.

— Драги ми д’Артанян — каза Арамис, — не ми се сърдете много, моля ви — необходимостта закон изменя. После аз самият съм наказан, тъй като тоя проклет търговец на коне ме изигра най-малко с петдесет луи. А вие какви добри стопани сте! Идете с конете на слугите си, а вашите ги водят за поводите бавно и като почиват от време на време.

В същия миг една товарна кола, която се бе задала по амиенския път, спря и от нея излязоха Гримо и Планше със седлата на глава. Колата се връщаше празна в Париж двамата слуги се бяха споразумели, вместо да платят за превоз, да поят каруцаря из целия път.