Тримата мускетари

— Какво е това? — попита Арамис, като видя какво става. — Само седлата ли?

— Разбирате ли сега? — рече Атос.

— Приятели, сякаш сме се наговорили. И аз, кой знае защо, запазих седлото. Хей, Базен! Занесете новото ми седло при седлата на тия господа.

— А какво направихте с вашите свещеници? — запита Д’Артанян.

— Драги мой, на следния ден ги поканих на обед — заразказва Арамис. — Тук, между другото, има прекрасно вино. Така ги напоих, че свещеникът ми забрани да свалям униформата, а йезуитът ме помоли да се погрижа да го приемат мускетар.

— Без теза! — извика д’Артанян. — Без теза! Държа да се отмени тезата!

— Оттогава си живея приятно — продължи Арамис. — Започнах поема в едносрични стихове. Доста е трудно, но достойнството на всяко нещо е в трудността. Тя е с любовно съдържание, ще ви прочета първата песен — състои се от четиристотин стиха и трае една минута.

— Вижте какво, драги Арамис, — рече д’Артанян, който ненавиждаше стиховете почти колкото латинския, — прибавете към трудността и краткостта, и бъдете положителен, че вашата поема ще има две достойнства.

— После — продължи Арамис — тя вдъхва благородни чувства, ще видите. Ах, приятели, ние се връщаме в Париж, нали? Отлично, готов съм. И ще видим милия Портос, много добре. Знаете ли, че този голям наивник много ми липсваше? Той не би дал коня си дори за цяло кралство. Много искам да го видя на коня и на седлото. Уверен съм, че ще прилича на Великия могол.

Престояха един час, за да си починат конете. Арамис се разплати, настани Базен в товарната кола при другарите му и тръгнаха на път, за да намерят Портос.

Свариха го на крак и не толкова блед, както го беше видял Д’Артанян при първото си посещение, седнал до една маса, у която, при все че беше сам, имаше обед за четирима.

Обедът се състоеше от отлично сготвени меса, отбрани вина и прекрасни плодове.

— Ах, слава богу, тъкмо навреме идете, господа! — зарадва се той и стана. — Току-що започнах супата, ще обядвате с мене.

— О! О! — учуди се д’Артанян. — Едва ли Мускетон е ловил тия бутилки с ласо, освен това тук виждам телешко задушено, говеждо филе…

— Възвръщам си силите, възвръщам си силите — поясни Портос. — Нищо не изтощава така много, както тия проклети навяхвания. Навяхвали ли сте си някога крака, Атос?

— Никога. Спомням си само, че при нашата схватка на улица Феру ме раниха с шпага и след петнадесет или осемнадесет дни се чувствувах също като вас.

— Но този обед не е само за вас, нали, драги Портос? — запита Арамис.

— Не — отвърна Портос. — Чаках няколко благородници от околността, които току-що ми съобщиха, че няма да дойдат. Вие ще ги заместите, аз не губя нищо от това. Хей! Мускетон! Столове и още толкова бутилки.

— Знаете ли какво ядем сега? — попита Атос след десетина, минути.

— Как да не знаем! — отвърна д’Артанян. — Аз ям телешко шипковано с ангинари и мозък.

— Аз ям агнешко филе — рече Портос.

— А аз — пилешки гърди — добави Арамис.

— Всички вие се лъжете, господа — отвърна важно Атос, — вие ядете конско месо.

— Хайде де! — не повярва Д’Артанян.

— Конско! — повтори Арамис с отвращение. Само Портос не отговори.

— Да, конско. Нали, Портос, ние ядем конско? Дори може би със седлото!

— Не, господа, запазих седлото — отвърна Портос.

— Ей богу, всички сме една стока — обади се Арамис. — Сякаш сме се наговорили.

— Какво да се прави — вдигна рамене Портос. — Този кон караше гостите ми да се стесняват, а аз не исках да ги унижавам!

— После, вашата дукеса е още на бани, нали? — запита д’Артанян.

— Да — каза Портос. — И освен това, знаете ли, стори ми се, че управителят на областта, един от благородниците, които чаках днес на обед, много го хареса и аз му го дадох.

— Дадохте ли го? — извика д’Артанян.

— Да, боже мой, да, дадох му го! — отговори Портос. — Той струваше положително сто и петдесет луи, а тоя скъперник ми плати само осемдесет.

— Без седлото ли? — попита Арамис.

— Да, без седлото.

— Забелязвате ли, господа — обади се Атос, — че все пак Портос го е продал най-скъпо.

Тогава почнаха да се смеят с глас и нещастният Портос съвсем се обърка; но скоро му обясниха причината за тоя смях и той се присъедини към тях много шумно, както винаги.

— Ето че ние всички имаме пари — заключи д’Артанян.

— Мене не ме смятайте — възрази Атос. — Испанското вино на Арамис толкова много ми хареса, че поръчах да оставят към шестдесет бутилки от него в колата на слугите: сега съм съвсем безпаричен.

— А аз — додаде Арамис, — представете си, аз дарих и последния си петак на черквата в Мондидие и на амиенските йезуити, поех освен това задължения, които трябваше да изпълня, поръчах литургии за себе си и за вас, и те ще бъдат отслужени, господа, и съм уверен, че ще ни помогнат много.