Тримата мускетари

— Слушай, мило дете — каза й д’Артанян, — разбери, че всичко това трябва да свърши по някакъв начин; милейди може да открие, че си предала първата бележка на слугата ми, вместо да я предадеш на слугата на конта, и че аз съм разпечатал другите, които трябваше да бъдат разпечатани от господин дьо Вард. Тогава милейди ще те изпъди, ти я познаваш, а тя не е жена, която ще се задоволи само с това отмъщение.

— Уви! — въздъхна Кети. — За кого се излагах на всичко това?

— За мене, зная много добре, хубавице моя — отвърна младежът, — и съм ти много благодарен, кълна ти се.

— Но какво е съдържанието на вашата бележка?

— Милейди ще ти каже.

— Ах, вие не ме обичате — извика Кети, — аз съм много нещастна!

На този укор има отговор, който винаги мами жените; Д’Артанян отговори така, че Кети остана в най-дълбоко заблуждение.

Все пак тя плака много, преди да се реши да предаде писмото на милейди. Най-после се реши, а д’Артанян желаеше само това.

Но той й обеща, че вечерта ще излезе рано от господарката й, а като излезе оттам, ще се качи при нея.

Това обещание утеши напълно бедната Кети.

IV

В ТАЗИ ГЛАВА СЕ ГОВОРИ ЗА ЕКИПИРОВКАТА НА АРАМИС И ПОРТОС

Откакто четиримата приятели бяха тръгнали всеки на лов за екипировката си, те не се събираха вече редовно. Обядваха един без друг, където се намираха или по-скоро където можеха. Службата също отнемаше част от скъпоценното време, което летеше тъй бързо.

Бяха се уговорили само да се срещат веднъж седмично към един часа в квартирата на Атос, тъй като той, верен на клетвата, която беше дал, не прекрачваше прага на стаята си.

Същия ден, в който Кети отиде в дома на д’Артанян, беше ден, в който приятелите се събираха.

Веднага щом Кети си излезе, д’Артанян тръгна към улица Феру.

Той свари Атос и Арамис да умуват. Арамис имаше някакво смътно желание пак да надене расото. Атос, както винаги, нито го разубеждаваше, нито го насърчаваше. Той беше привърженик на свободната воля. Не даваше никога съвети, без да му искат. При това трябваше да му ги искат два пъти.

— Изобщо — казваше той — хората искат съвети само за да не ги изпълняват; или ако ги изпълнят, да има кого да укоряват, че ги е посъветвал.

Портос дойде малко след д’Артанян. И така четиримата приятели се събраха.

Лицата на четиримата изразяваха четири различни чувства: лицето на Портос — спокойствие, на д’Артанян — надежда, на Арамис — безпокойство, а на Атос — безгрижие.

След кратък разговор, в който Портос успя да загатне, че някаква високопоставена особа се е заела на драго сърце да го избави от затруднение, влезе Мускетон.

Мускетон помоли Портос да се прибере в къщи — присъствието му било необходимо, каза той с много жален израз.

— За конете ми ли? — запита Портос.

— И да, и не — отговори Мускетон.

— Но най-после не можеш ли да кажеш?…

— Елате, господине.

Портос стана, сбогува се с приятелите си и тръгна след Мускетон.

Миг след това на прага се появи Базен.

— Какво има, приятелю? — запита Арамис с оня кротък глас, който се забелязваше у него всеки път, когато мислите му се отправяха към черквата.

— Един мъж ви очаква в къщи, господине — отвърна Базен.

— Мъж ли! Какъв мъж!

— Един просяк.

— Дайте му милостиня, Базен, кажете му да се помоли за един беден грешник.

— Този просяк иска да говори на всяка цена с вас и твърди, че ще ви бъде много приятно да го видите.

— Не каза ли да ми предадеш нещо?

— Да, господине. Ако господин Арамис не иска да дойде да се видим — каза той, — предайте му, че ида от Тур.

— От Тур ли? — възкликна Арамис. — Хиляди извинения, господа, но навярно този човек ми носи известията, които очаквах.

Той стана веднага и бързо си отиде. Останаха Атос и д’Артанян.

— Изглежда, че тези юначаги са си уредили работата. Какво мислите вие по този въпрос, д’Артанян? — каза Атос.

— Зная, че у Портос всичко е наред — заяви д’Артанян. — И за Арамис, да си призная, никога не съм се тревожил много; но вие, Атос, вие, който раздадохте така щедро пистолите на англичанина, които бяха ваше законно право, вие какво ще правите?

— А съм много доволен, че убих онзи обесник, момчето ми, защото да убиеш англичанин е свето дело: но ако бях сложил в джоба си пистолите му, те щяха да ми тежат като угризение на съвестта.

— Де, де, драги Атос! Вие наистина имате странни разбирания.

— Добре, добре! Но какво ми казваше господин дьо Тревил, който вчера ми направи честта да дойде да ме види? Вие сте посещавали ония съмнителни англичани, които кардиналът закриля.

— Искате да кажете, че посещавам една англичанка, тази, за която ви говорих.

— Ах, да! Русата жена, за която ви дадох съвети, които вие, разбира се, не сте и мислили да следвате.

— Казах ви причините.

— Да, казахте, струва ми се, че там ще намерите екипировката си.

— Нищо подобно! Уверих се напълно, че тази жена има пръст в отвличането на госпожа Бонасийо.

— Да, разбирам; за да намерите една жена, вие ухажвате друга: това е най-дългият път, но и най-забавният.