Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

— Черната мъгла е отново тук поради слабостта и суетата на Родгар, който обижда боговете с глупавия си стремеж към разкош и показност и съблазнява демоните с разположението на палата си, незащитен откъм сушата. Родгар е вече стар и му е ясно, че няма да бъде запомнен със спечелените битки, и затова построи този палат, за който светът приказва и това удовлетворява суетата му. Родгар се прави на бог, но той е смъртен и боговете му изпращат черната мъгла, за да го научи на смирение и да го постави там, където му е мястото.

Тогава аз предположих, че поданиците му го мразят, а старецът отвърна:

— Никой не е толкова съвършен, че да не носи зло в себе си и никой не е толкова лош, че да не струва пукната пара. Родгар е справедлив крал и хората му благоденстват цял живот. Разумът и богатството му си личат и тук, във великолепието на палата Хурот. Единствената му простъпка е, че остана незащитен, защото, както казва нашата поговорка, „Човек никога не бива да се отдалечава и на крачка от оръжието си.“ Родгар е обезоръжен и слаб и черната мъгла шества безнаказано по земите му.

Искаше ми се да науча повече, но старият благородник се беше уморил и като ми обърна гръб, скоро заспа. И наистина кралското гостоприемство беше щедро, храната и напитките обилни и много от събралите се първенци вече клюмаха.

За масата на Родгар ще кажа следното: пред всеки човек имаше покривка, чиния, лъжица и нож. Яденето беше варено свинско и козе месо, както и риба — нордмените предпочитат вареното пред печеното. Имаше в изобилие и зеле, лук, ябълки и кестени. Тук опитах за пръв път някакво безсолно сочно месо, за което ми казаха, че е от елк или северен елен.

Така също и ужасяващата напитка медовина, която се прави от ферментирал мед и е най-черното, кисело и противно питие, измислено от човека и толкова силно, че светът започва да се върти само след две-три глътки. Но, слава на Аллаха, аз не пих.

Забелязах, че Булиуиф и воините му почти не пиха тази нощ, ала Родгар не се обиди и прие това за естествено. Нощта беше тиха и безветрена и свещите и факлите в Хурот горяха без да трепкат, но влагата и студът се усещаха и аз видях с очите си как мъглата се спусна от хълмовете, закривайки луната, и всичко потъна в мрак.

С напредването на нощта кралят Родгар и кралицата се оттеглиха и тежките врати на Хурот бяха залостени и заключени, а останалите вътре първенци и велможи, изпаднали в тежък пиянски сън, гръмко захъркаха. В това време Булиуиф и хората му, без да свалят броните си, се заеха да гасят свещите и да намалят светлината от факлите. Попитах Хергер защо, но той само ми каза да се моля за живота си и да се правя на заспал. Дадоха ми дори оръжие — къс меч, но той ми даваше твърде крехка надежда. Аз не съм воин и добре го знам.

Всички се направиха на заспали, като се намърдаха между отпуснатите тела на хората на краля, които хъркаха съвсем истински. Колко дълго чакахме, не знам, но по някое време съм задремал наистина. Изведнъж се събудих и бях нащрек и неочаквано бодър, без следа от отпуснатост или сънливост. Лежах на постелката от меча кожа и в тъмната нощ лекият бриз поклащаше късите жълти пламъци на факлите.

И тогава дочух нисък гъргорещ звук, подобен на свинско риене, и вятърът донесе до ноздрите ми остра миризма като от едномесечна мърша, и усетих да ме обзема силен страх. Риещият звук — само така мога да определя този ръмжащ, грухтящ, сумтящ шум — ставаше все по-силен и по-възбуден. Отпърво се чу от едната страна на палата, после от другата, после отвсякъде и ми стана ясно, че отвън сме обградени отвсякъде.

Застанах на лакът и с туптящо сърце се огледах из залата. Никой измежду спящите воини не помръдваше, ала видях Хергер да лежи с отворени очи, както и Булиуиф, макар и да се правеше, че хърка. Стана ми ясно, че всички те са готови за битка с ръмжащите и грухтящи навън „вендол“.

О, Аллах, няма по-голям страх от страха на човека, който не знае какво го очаква. Дълго лежах върху мечата кожа, заслушан в ръмженето на невиждания враг, и поемах с ноздри нечистата му миризма и, Бога ми, вече знам, че в мисълта за битката има повече страх, отколкото в самата битка. Спомням си, че нордмените използват една хвалебствена фраза, която изписват на надгробните камъни на прочути воини, и тя гласи: „Той не напусна бойното поле“. Никой от хората на Булиуиф не го направи през тази нощ, въпреки че звукът беше навсякъде около нас, ту силен, ту тих, от едната или другата посока, ала мъжете чакаха, без да се поддават на страха.