Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Тогава настъпи най-ужасяващият миг. Всички звуци престанаха. Не се чуваше нищо друго освен хъркането на заспалите и пращенето на факлите. Никой от воините на Булиуиф не помръдваше. И изведнъж се чу мощен трясък по вратите на Хурот и те зейнаха отворени. Вълна от вонящ въздух изгаси всички светлини и черната мъгла се спусна в залата. Не ги броих, ала изглеждаха хиляди черни ръмжащи фигури, а може да бяха не повече от пет или шест, големи и черни, и едновременно различни от човека, и все пак някак подобни нему. Във въздуха се носеше миризма на кръв и смърт и аз се усещах безпричинно студен и треперещ, а воините продължаваха да стоят неподвижно.

И изведнъж, с пресекващ вик, готов да събуди и умрелите, Булиуиф скочи и в ръцете му проблесна грамадният меч Рундинг, пеейки като свистящ пламък, когато разсичаше въздуха. Тогава скочиха и всички останали и битката започна. Крясъците на хора се смесиха с грухтенето и вонята на нападателите и настъпи всеобщ ужас и бъркотия, и шум на трошене и чупене из цялата зала.

Аз самият, при все, че нямах дързостта да участвам в битката, бях нападнат от едно от чудовищата, което ме доближи и видях червените му горящи очи — кълна се наистина — да светят като огън и подуших вонята му, и бях вдигнат и метнат през залата, сякаш бях речно камъче, хвърлено от малчуган. Ударих се в стената и паднах на пода, и през цялото време, докато траеше битката, бях зашеметен и объркан и всичко около мен изглеждаше като сън.

Най-ясно си спомням странното чувство, когато се докоснах до този, който ме хвърли, защото тези чудовища са целите космати и козината им е дълга като на космато куче и също толкова гъста, както и дъхът му на развалена плът.

Не мога да кажа колко дълго се вихри битката, но помня със сигурност, че спря изведнъж. В един момент черната мъгла просто я нямаше и нямаше грухтене и ръмжене и воня, и след нея остана само смърт и разруха, което видяхме чак след като запалихме нови факли. Ето как беше завършила битката. От отряда на Булиуиф бяха убити Ронед и Халга и двамата благородници, както и воинът Егто. Първият беше с разкъсан гръден кош, вторият с пречупен гръбнак, а третият обезглавен по начина, за който вече казах. И всички те бяха мъртви.

Ранени бяха други двама, Халтаф и Редел. Халтаф беше загубил ухото си, а Редел два пръста на дясната си ръка. Раните им не бяха смъртоносни и те не се оплакваха, защото нордмените понасят раните от битка стоически и възхваляват преди всичко факта, че са останали живи.

Колкото до Булиуиф, Хергер и всички останали, те бяха прогизнали от кръв, сякаш се бяха къпали в нея. И ще кажа нещо, което мнозина не биха повярвали, но въпреки че имаше не един убит от нападателите, не се виждаше нито едно тяло, сякаш дори и мъртвите и смъртно ранените се бяха измъкнали. Хергер каза:

— Видях как двама от тях носеха трети и той си беше съвсем умрял.

И тук всички се съгласиха, че явно чудовищата никога не оставят никого от своите, бил той мъртъв или ранен, и биха се подложили на големи опасности, само и само да не падне някой в ръцете на хората. Както и правят всичко по силите си, за да задържат главите на жертвите си. Затова не успяхме да намерим главата на Ехтгов никъде. Те явно я бяха отнесли със себе си.

И тогава заговори Булиуиф и Хергер предаде думите му:

— Погледнете тук, запазил съм един трофей от тази вечер. Ето ръката на едно от чудовищата на мъглата.

И наистина той държеше ръка на едно от косматите същества, отрязана от рамото с помощта на великия меч Рундинг. Всички се скупчиха да я огледат и това видяха очите ми — изглеждаше малка, но дланта беше ненормално широка. Въпреки че до лакътя и над него костите бяха дребни и не й съответстваха, мускулите бяха развити и силни. Цялата ръка беше обрасла със сплъстена дълга козина, с изключение на вътрешната част на дланта. Като цяло крайникът вонеше също както и притежателят му — с острата миризма на леш, присъща на черната мъгла.

Всички воини приветстваха Булиуиф и меча му. Демонската ръка беше провесена на стената на Хурот и всички от кралството се изредиха да я видят. Така завърши първата битка с чудовищата, наречени „вендол“.

След първата битка

Истина ви казвам, тези люде от Север никога не постъпват разумно и смислено. След като Булиуиф и воините му отблъснаха нападението, поданиците на Родгар не направиха нищо. Нямаше празник, нито гощавка, нито поздрави или какъвто и да е показ на щастие. Само пристигаха от всички краища на кралството да видят провесената ръка, която се люлееше на стената на палата, и се дивяха и чудеха. Родгар обаче, този полусляп старец, не показа никакво удовлетворение и не дари Булиуиф и отряда му с роби, сребро или скъпи одежди, дори не му оказа почести.

Вместо да изрази задоволство, лицето на краля бе скръбно и мрачно, сякаш страховете му се бяха удвоили. Мина ми през ума, макар да не го споделих с никого, че Родгар предпочиташе никой да не беше побеждавал черната мъгла.