Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

По същия начин се държеше и Булиуиф. Вместо да заповяда да подготвят трапези, пиене и честване на победата, той и останалите просто сложиха набързо загиналите в битката в изкопаните дупки с дървени покриви и ги оставиха да прекарат там предписаните десет дни.

Единствено полагането на мъртъвците предизвика някакъв израз на щастие и усмивки у моите спътници. След толкова време, прекарано сред нордмените, вече знаех, че те посрещат с усмивка всяка смърт, дошла в битка и се радват заради този, загинал с оръжие в ръка. И обратно — скърбят, когато човек умре в съня си или в леглото си и казват за него: „Умря като крава в сламата“, и това не е обида, а по-скоро израз на скръб и повод да се оплаче мъртвият.

Те вярват, че начинът, по който човек умира, предопределя съдбата му в отвъдния живот и поставят воинската смърт над всичко. Да умреш „в сламата“ е срамно и за всеки постигнат от подобна съдба казват, че е бил удушен от марана или кобилата на нощта. Марана е същество от женски пол, което предизвиква кошмарите, а смърт от ръката на жена е възможно най-омърсяващото нещо.

Омърсяващо е също да умреш без оръжията си и затова нордменските воини винаги спят с тях, да не би да ги завари марана обезоръжени. Много рядко се случва някой от тях да умре от болест или немощта на преклонната възраст. Разказваха, че имало някакъв крал, името му било Ане, доживял да стане като невръстно дете, беззъб и безпомощен, който прекарвал дните си, пиейки от рог мляко, но ми стана ясно, че това не е желаната и обичайна съдба на мъжете от Север. И очите ми видяха твърде малко мъже, достигнали дълбока старост — възрастта, когато брадата е не само бяла, а започва да окапва от лицето.

Някои от жените им живеят много дълго, да речем старите вещици, наречени ангели на смъртта, ала за тези старици се твърди, че притежават свръхестествени способности в лекуването на рани, правенето на магии, изгонването на зли духове и предсказването на бъдещето.

Жените от народите на Севера не се бият помежду си и често съм ги виждал да се намесват в започнала между мъжете крамола, като ги успокояват и уталожват гнева им. Това най-често се случва, когато воините са оглупели от изпитата медовина.

Бях много озадачен да видя, че нордмените, които обичайно пият много и по всяко време, в деня след битката дори не помирисаха чашата. Колкото и рядко да им предлагаше някой, те винаги отказваха. Хергер само сви рамене в техния знак на безразличие и кратко отговори на любопитството ми:

— Всички се страхуват.

Аз настоях да науча защо. Той продължи:

— Всички знаят, че мъглата ще се върне отново.

Признавам си, че се бях надул от дързостта на истински боец, макар в действителност да нямах основание за това. Дори и така, бях възбуден от самото си оцеляване и хората на Родгар се отнасяха с мен като равностоен член на отряда от храбреци. Аз дръзко се изрепчих:

— Че кой го е грижа! Върнат ли се, ще ги бием отново!

И наистина сега, когато си спомня за онова мое перчене, ме обзема срам. Хергер отвърна:

— В кралството на Родгар няма вече живи бойци и военачалници и ние сме единствената му защита. Вчера бяхме тринайсет. Днес сме десет, като двама са ранени и няма да могат да се бият пълноценно. Демоните са разгневени и отмъщението им ще бъде страшно.

Той самият беше невредим, като изключим няколко драскотини, получени в бъркотията, които бяха несравними с белезите от нокти по лицето ми. Казах му гордо, че не се боя от нищо и те не ме плашат. Той ми отвърна рязко:

— Ти си арабин и не разбираш нищо от нашите дела тук. Тяхната мъст ще бъде ужасна и жестока. — После добави: — Ще ни нападнат като Коргон.

Не знаех това име и запитах:

— Кой е този Коргон?

— Огненият дракон, който се спуска от небето.

Това ми се стори несериозно, но си замълчах, като си спомних за морските чудовища и как думите му тогава се оказаха верни. Видях също умореното му и угрижено лице и ми стана ясно, че той наистина вярва в огнения дракон. Затова само попитах:

— И кога ще дойде Коргон?

Той отвърна:

— Може би тази нощ.

Докато разговаряхме, забелязах Булиуиф. Не беше мигнал цялата нощ и очите му се червенееха от умора. Беше впрегнал цялото население — деца, жени, старци, също и роби да строят започнатите укрепления и раздаваше заповеди и напътствия заедно с помощника си Ехтгов.

Около Хурот и разположените наоколо жилища на краля и приближените му и грубите колиби на робите им, както и около най-близките до морето земеделски къщи се строеше ограда от поставени напречно греди и заострени колове. Беше висока до рамо и въпреки своите заплашителни и остри върхове не ми изглеждаше много надеждна защита. Всеки мъж можеше да я преодолее лесно. Казах това на Хергер и той ме нарече глупав арабин. Беше раздразнителен до немай-къде.

Видях да се строи и друго укрепление. От външната страна на оградата, на крачка и половина от нея, се оформяше особен ров — недълбок, най-много до коляно, някъде и по-плитък, неравномерно изкопан и с ями на места, в които забиваха заострени колове с върховете нагоре.