Тринадесетият воин (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

— Нашите жени вярват, че арабите са като жребци, защото така са чули да се говори.

Не се учудих ни най-малко на тези приказки, защото във всички земи, през които преминах, дори между стените на Града на Мира и изобщо навсякъде, където хората се събират и създават свое общество, са верни следните неща. Първо, че населението на определена земя вярва неговите обичаи да са най-примерни и богоугодни в сравнение с останалите. Второ, всеки чужденец, бил той мъж или жена, го смятат за по-долен във всичко, освен в плътските умения. Така турците вярват, че персийците са надарени любовници, те от своя страна завиждат на чернокожите народи, които гледат на други по същия начин. По една или друга причина, къде заради размера на органите или продължителността на съвкупление, къде заради особени умения и разнообразие на позите, навсякъде по света хората вярват в това.

Не знам дали жените на Севера бяха убедени в казаното от Хергер, ала открих, че всички се дивяха на обрязания ми член, което е непознато сред тези нечистоплътни неверници. Относно плътските движения ще кажа, че жените им са шумни и енергични и изпущат такава миризма, която ме караше да спирам дъха си, докато трае съвкуплението, и също се отдават на ритане и въртене, както и на драскане и хапане, така че мъжът може да бъде хвърлен от седлото, според техния израз. За мен самия цялата работа се оказа по-скоро болка, отколкото удоволствие.

За самия акт нордмените казват: „Водих битка с тази или с онази жена“ — и гордо показват своите синини и ожулени места на другарите си, сякаш са белези от истинско сражение. Не видях обаче някой да нарани жена.

През тази нощ аз нито пих, нито се смях при мисълта, че демоните може да се върнат, и докато Булиуиф и хората му спяха, не мигнах от страх чак до сутринта. Когато това не стана, се унесох в неспокоен, тревожен сън.

На следния ден вятърът утихна и всички от кралството се заеха упорито с работа, водени от страха за завръщането на черната мъгла, и непрекъснато говореха, че Коргон ще нападне тази нощ непременно. Белезите от нокти по лицето ме притесняваха и сърбяха със заздравяването, като ми причиняваха болка всеки път, когато понечвах да кажа нещо или да ям. Воинската ми дързост се беше изпарила и страхът ме обхвана отново, затова просто се отдадох на мълчалив труд заедно с жените и възрастните.

Към средата на деня пристигна старият беззъб благородник, с когото разговарях по време на пира преди първото нападение. Дойде при мен и каза на латински: „Искам да говоря с теб“, след което ме дръпна настрана от работещите по укрепленията.

Той се престори, че разглежда раните по лицето ми, които всъщност не бяха нищо особено. Докато опипваше драскотините, той продължи пак на латински:

— Искам да предупредя твоите хора. В сърцето на Родгар се вихри съмнение.

— По каква причина? — попитах аз.

— По причина на неговия вестоносец и сина му Виглиф, които стоят най-близко до ушите му, както и друг техен приятел. Виглиф убеждава баща си, че Булиуиф и другарите му смятат да убият краля и да обсебят владенията му.

— Това не е истина — казах аз, макар и да не бях сигурен. Признавам си, че тази мисъл ми беше минавала през главата. Булиуиф беше млад, Родгар стар и слаб и дори привичките на нордмените да бяха загадка за мен, това беше близко до ума, тъй като в някои дела всички хора си приличат.

— Вестоносецът и Виглиф са обзети от завист към Булиуиф — отново заговори старецът — и тровят въздуха край ушите на краля. Казвам ти всичко това, за да известиш останалите да бъдат нащрек, защото все едно си имаш работа с базилиск

24

. — После той обяви на висок глас, че раните ми са леки и подмина.

След малко се върна и добави:

— Приятелят на Виглиф се нарича Рагнар — и си тръгна повторно, без да обръща глава.

Силно обезпокоен, аз продължих да копая и да се движа по рова, докато не се озовах близо до Хергер. Изражението му беше все толкова мрачно, колкото и предния ден и той ме посрещна с думите:

— Не искам да слушам глупавите ти въпроси.

Казах му, че няма да го питам нищо и му предадох думите на стария благородник, като не пропуснах да спомена и базилиска. Като чу това, Хергер сви устни и занарежда клетви, като тъпчеше с крак и после ме заведе при Булиуиф.

Нашият водач направляваше строежа на рова от другата страна на селището. Хергер го дръпна настрана, бързо заговори на техния език, като непрекъснато сочеше към мен. Булиуиф също като него се намръщи и също заизрича клетви и заудря с крак по земята, и после го попита нещо. Хергер преведе:

— Старецът каза ли кой е приятелят му? Кажи му името.

Отговорих утвърдително и им предадох, че името на другаря на Виглиф е Рагнар. При тези думи двамата подновиха разговора помежду си и след кратко обсъждане Булиуиф ни остави сами и Хергер каза:

— Всичко е решено.

— Какво? — запитах аз.

— Дръж си езика зад зъбите — сряза ме той.