Целуната от сянката

Когато се настанихме по местата си, Лиса нямаше търпение да разкаже новините на приятелите ни. Започна с това как съм била извикана на среща при кралицата. Това не беше тема, която исках да обсъждаме, но тя не мирясваше, като настояваше, че кралицата е искала да ме „похвали“. Всички изглеждаха впечатлени, с изключение на Ейдриън. Изражението на лицето му ми подсказваше, че е сигурен, че кралицата определено не ме е извикала за това. Но погледът в очите му бе объркан, което ме наведе на мисълта, че няма представа каква е истинската причина за срещата. Най-после аз да зная нещо, което той не знаеше! Имах чувството, че не по-малко от мен щеше да се шокира от идеята да го сватосат с Лиса.

Лиса им разказа за предложението да живее в двора и да посещава колежа в Лихай.

— Още не мога да повярвам — рече замислено. — Звучи ми твърде хубаво, за да е истина.

Ейдриън пресуши чашата с нещо, което приличаше на уиски. Как толкова скоро бе успял да се сдобие с питие?

— И го е предложила моята пралеля? Значи наистина е твърде хубаво, за да е истина.

— Какво искаш да кажеш? — попитах. След като Татяна ме бе обвинила в несъществуваща любовна връзка с него и откритието, че си има любовник захранващ дампир, вече нищо, що се отнасяше до нея, не можеше да ме учуди. — Лиса загазила ли е?

— Какво, като цяло? Не. Просто моята пралеля не прави нищо от добро сърце. Е — поправи се Ейдриън, — понякога може би. Не е пълна кучка. И мисля, че искрено се тревожи за рода Драгомир. Лиса, чувал съм, че е харесвала родителите ти. Но защо прави това… не зная. Ти имаш радикални идеи. Може би иска да чуе различни мнения. А може би просто иска да те държи под око, за да не създаваш неприятности. —

Или може би иска да омъжи Лиса за теб

, додадох мислено аз.

Казаното никак не се понрави на Кристиан.

— Той е прав. Те може да се опитат да те управляват. Би трябвало да живееш с леля Таша. Не е нужно да посещаваш моройско училище.

— Но така ще е в по-голяма безопасност — изтъкнах аз.

Аз бях изцяло за противопоставяне на системата — и да се държи Лиса колкото може по-далеч от кралските интриги, — но ако отидеше в колеж, който не е пазен от мороите, щеше да бъде в опасност, а аз определено не го желаех. Отворих уста да добавя още нещо, но в този момент самолетът потегли. Щом се озовахме във въздуха, вчерашното ми главоболие се завърна. Все едно въздухът наоколо притискаше черепа ми.

— Мамка му! — изпъшках и притиснах челото си с длан.

— Пак ли те боли? — разтревожи се Лиса и аз кимнах.

— Досега имала ли си проблеми да летиш? — попита Ейдриън и даде знак да му напълнят чашата.

— Никога — поклатих глава. — По дяволите! Не ми се иска да го преживея отново.

Стиснах зъби и се опитах да не обръщам внимание на болката, както и на черните силуети, които отново се появиха. Нужно беше доста усилие, но след като се концентрирах достатъчно силно, болката наистина малко намаля. Странно. При все това не ми се говореше и всички ме оставиха на мира. Темата за колежа бе забравена.

Минаха часове. Вече наближавахме Академията. Една от стюардесите морои мина по пътеката и се насочи към нашата група с угрижена физиономия. Албърта тутакси настръхна.

— Какво не е наред?

— На земята има ледена буря — отвърна стюардесата. — Не можем да кацнем в „Св. Владимир“ заради силния вятър и заледената писта. Но трябва да заредим с гориво, затова ще се приземим в Мартинвил. Това е малко летище, на няколко часа път с кола, но не са засегнати много от бурята. Самолетът ще кацне, ще зареди, а след това ще отлетим за Академията, след като почистят пистата, разбира се. По въздуха е по-малко от час.

Новините не бяха особено приятни, но не звучаха чак толкова зле. Освен това какво можехме да направим? Поне скоро щеше да ми олекне малко. Ако главоболието ми е същото, както предишното, щеше да мине, когато се приземим. Заехме местата си и закопчахме коланите, готови за кацане. Времето отвън изглеждаше ужасно, но пилотът беше добър и кацнахме без никакви затруднения. И тогава се случи.

Веднага щом колелата на самолета докоснаха земята, светът ми експлодира. Болката не само че не изчезна; стана още по-силна. Много по-силна — а не мислех, че това е възможно. Имах чувството, че разкъсват черепа ми.

Но това беше само началото. Защото изведнъж се оказах заобиколена от лица. Призрачни, прозрачни лица и тела — също като това на Мейсън. И, о, боже, бяха навсякъде. Дори не виждах седалките или приятелите си. Само онези лица — техните ръце. Бледи, светещи ръце, които се протягаха към мен. С отворени усти, които сякаш искаха да проговорят. Всички тези лица изглеждаха така, все едно искаха нещо от мен.