Усмихнатият труп

Той се взря в мен, налагайки внимателно безизразна маска на облото си, сладко лице.

- Ти разпозна името, малък кучи с.

- Тцъ-тцъ, Анита! Помогни ми да взема интервю от Господаря на града. Ще ти дам всичко, което поискаш!

- Аз ще ти предоставя серия статии за зомбитата. Цветни снимки на гниещи зомбита, Ървинг! Ще продават вестника!

- Без интервю с Господаря?

- Ако имаш късмет - без! - съгласих се.

- По дяволите.

- Може ли да получа досието на Гейнър?

Ървинг кимна.

- Ще го събера - и ме погледна. - Все още искам да се видим при „Мъртвеца Дейв“. Може пък, ако ти си наоколо, някой вампир да ме заговори.

- Ървинг, няма да станеш по-мил на вампирите, ако те видят с техен законен екзекутор!

- Те още ли те наричат Екзекуторката?

- Да, а имам и доста други прякори.

- Добре, досието на Гейнър в замяна на участие в следващата ти вампирска екзекуция?

- Не - отвърнах.

- Ах, Анита.

-Не.

Той разпери широко ръце:

- Добре де, беше просто предложение. Би излязла страхотна статия!

- Не се нуждая от публичност, Ървинг, не и от този тип във всеки случай.

Той кимна:

- Аха, така си е. Е, ще се видим в „Мъртвеца Дейв“ след два часа.

- Нека е час. Ще ми се да изляза от Квартала преди здрач.

- Да не би някой да те е взел на мушка? Искам да кажа, не бих желал да излагам на опасност живота ти, Блейк! - той се ухили. - Снесла си ми толкова първи страници! Не бих искал да те загубя!

- Благодаря за загрижеността. Не, не са ме взели на мушка. Поне доколкото знам.

- Не ми прозвуча много уверено.

Втренчих се във върколака. Зачудих се дали да му кажа, че новият Господар на града ми е пратил дузина бели рози и покана за танци. Отказах му. На секретаря ми имаше съобщение и покана за официален прием. Изтрих го. Поне засега Господарят се държеше като истински дворцов джентълмен отпреди няколко века. Но нямаше да продължи дълго. Жан-Клод не е човек, който приема леко пораженията.

Не споделих с Ървинг. Нямаше нужда да научава.

- Ще се видим в „Мъртвеца“ след час. Трябва да изтичам до вкъщи да се преоблека.

- Сега, като го спомена, май никога досега не съм те виждал в рокля.

- Бях на погребение днес.

- По работа или на близък човек?

- На близък - отвърнах.

- Моите съболезнования в такъв случай!

Свих рамене.

- Трябва да тръгвам, за да ми стигне времето да се преоблека и да дойда на срещата. Благодаря, Ървинг!

- Това не е услуга, Блейк! Ще те накарам да си платиш с онези статии за зомбитата!

Въздъхнах. Въртяха ми се пози от рода на „Прегърни онзи труп!“. Но новият закон се нуждаеше от обществена подкрепа. Колкото повече хора научеха за ужаса, толкова по-голям шанс имахме да го приемат. На практика Ървинг ми правеше услуга. Нямаше нужда обаче да го осведомявам за това.

Излязох в сумрака на тъмния офис. Помахах, без да се обръщам. Исках да съблека роклята и да се намъкна в нещо, което може да скрие пистолет. Щом щях да ходя в Кървавия квартал, имах нужда от оръжие.

12

„Мъртвецът Дейв“ се намира в онази част от Сейнт Луис, която носи две имена. Любезното: Крайречният квартал. Грубото: Кървавият квартал. Това е най-горещото вампирско търговско сборище в града. Голяма туристическа атракция. Вампирите наистина вкараха Сейнт Луис сред екскурзионните забележителности. Човек би могъл да си помисли, че планините Озарк, с най-добрите места за риболов в страната, симфоничния оркестър, мюзикълите на нивото на Бродуей или например Ботаническите градини ще са достатъчни за целта, но не. Предполагам, че е трудно да се съревноваваш с немъртвите. Знам, че на мен поне ми е трудно.

Витрината на „Мъртвеца Дейв“ е налепена с бирени табели. Следобедната светлина гаснеше в здрач. Вампирите нямаше да излязат преди да падне пълен мрак. Разполагах с по-малко от два часа. Да ида, да разгледам досието, да се махна. Лесна работа. Да бе!

Бях си навлякла черни шорти, бляскавосиня полоблуза, черни „Найки“ с подходящи черни ленти, черно-бели тенис чорапи и черен кожен колан. Колана носех, за да има за какво да закача презраменния кобур. Моят браунинг „Хай Пауър“ кротуваше на сигурно под лявата ми мишница. Бях си навлякла риза с къси ръкави, за да скрия пистолета. Ризата беше скромна и черна, със сини щампи. Екипът изглеждаше страхотно. По гърба ми се стичаше пот. Беше твърде горещо за ризата, но браунингът разполагаше с тринайсет патрона. Четиринайсет, ако човек е достатъчно тъп да сложи нов пълнител и да остави оръжието заредено.

Не смятах, че положението е чак толкова зле - засега. Разполагах с резервен пълнител, пъхнат в джоба на шортите. Знам, че така джобът увисва, но къде другаде можех да го прибера? Тия дни - бях си обещала

- щях да си взема луксозен кобур с джобчета за резервни пълнители. Но всички модели, които съм виждала, трябва да бъдат пригодени за моя ръст и с тях се чувствах като Фрито Бандито¹².