Усмихнатият труп

Почти никога не нося резервен пълнител, когато съм с браунинга. Да говорим сериозно: ако ми потрябват повече от тринайсет изстрела, играта е свършена. Най-тъжното в случая беше, че не бях помъкнала резервите заради Томи или Гейнър. Бях ги взела заради Жан-Клод. Вампира повелител на града. Не, че сребърните куршуми могат да го убият. Но щяха да го наранят, да го накарат да се лекува бавно, почти като човек.

Исках да се махна от квартала преди здрач. Не желаех да се натъквам на Жан-Клод. Той не би ме нападнал. Всъщност имаше добри намерения, ако не и точно почтени. Беше ми предложил безсмъртие без мръсната част от превръщането във вампир. Но имаше и някои усложнения - като например, че щях да го имам за спътник цяла вечност. Той беше висок, блед и красив. По-секси от копринено неглиже.

Искаше да му стана човешки слуга. Не съм ничия прислуга. Няма да стана дори и в замяна на вечен живот, вечна младост и малък копро-мис с душата. Цената е прекалено висока. Жан-Клод не искаше да ми повярва. Браунинга носех в случай, че се наложи да го накарам да ми повярва.

Влязох в бара и за миг останах заслепена, в очакване очите ми да привикнат със сумрака. Досущ като в старите уестърни, когато добрият герой се колебае на входа на бара и оглежда тълпата. Подозирах, че изобщо не се озърта за лошите типове. Просто е влязъл от слънце на тъмно и не вижда нищо. Никой обаче не го гръмва, докато чака очите му да привикнат. Питам се защо ли.

Минаваше пет в четвъртък. Всички маси и повечето столове на бара бяха заети. Навсякъде гъмжеше от облечени с делови костюми мъже и жени. Цял куп работни обувки и тен, който свършва до лактите, най-често срещан при по-често шофиращите. „Мъртвецът Дейв“ бе станал моден, въпреки усилията да се поддържа ограничена клиентела.

Сякаш бях нахълтала в разгара на часа за безплатни питиета. Мътните го взели. Всички юпита бяха тук да зърнат вампир от безопасно място. Щяха да са и леко пияни по това време. Предполагам, че така усилваха тръпката.

Ървинг седеше на облия ъгъл на бара. Видя ме и ми махна. Вдигнах ръка в отговор и започнах да си проправям път към него.

Пропъхнах се между двама господа с костюми. След известно маневриране се наложи и да подскоча доста идиотски, за да седна на бар-столчето.

Ървинг ми се ухили широко. Във въздуха се носеше мърморене като плътна стена. Думите се сливаха в чист шум на океански прилив. Налагаше се Ървинг да се наведе към мен, за да го чувам.

- Надявам се, оценяваш колко дракони съм убил, за да запазя това столче за теб! - отбеляза той. Дъхът му погали бузата ми - ухаеше леко на уиски.

- Драконите са лесна работа, пробвай някой път с вампири.

Той се ококори. Преди да успее да зададе въпрос, допълних:

- Шегувам се, Ървинг! - По дяволите, някои хора просто нямат никакво чувство за хумор. - Освен това, в Северна Америка никога не е имало дракони.

- Знаех си.

- Да бе! - отвърнах.

Той пиеше уиски от шлифована чаша. Кехлибарената течност блещукаше на смътната светлина.

Лутър, дневният управител и барман, се намираше в другия край на бара и се занимаваше с група веселяци. Ако се разхилеха още по-весело, сигурно щяха да изпопадат на пода.

Лутър е едър - не висок, а дебел. Но тлъстината му е твърда, почти като мускул. Кожата му е толкова черна, че има пурпурни оттенъци. Цигарата между устните му проблясна в оранжево, щом си пое дъх. С цигара в уста е способен да говори по-добре от всичките ми познати.

Ървинг вдигна едно смачкано кожено куфарче от пода до стола си. Измъкна от него папка, дебела поне три пръста. Тлъсто ластиче я държеше затворена.

- Исусе, Ървинг! Мога ли да го взема вкъщи с мен?

Той поклати глава.

- Една колежка прави статия за местните издигащи се бизнесмени, които не са това, което изглеждат. Наложи се да й обещая правата върху първородния ми син, за да взема папката за тази нощ!

Приличаше ми на купчина изрезки. Въздъхнах. Човекът от дясната ми страна едва не си навря лакътя в лицето ми. Обърна се.

- Извинете, малка госпожице, извинете. Не беше нарочно!

„Малка“ прозвуча като „мълкъ“ и беше малко завалено.

- Не нарочно - съгласих се.

Той се усмихна и се извърна към приятеля си. Друг бизнесмен, който се смееше на висок глас. Пийни достатъчно и всичко ще ти се стори смешно.

- Тук надали мога да прочета и една страница - отбелязах.

Ървинг се ухили:

- Ще те последвам до края на света!

Лутър се изправи пред мен. Извади цигара от пакета, който винаги си носи. Долепи връхчето на угарката на предишната до върха на новата. Кранчето й светна в червено като живо въгленче. Дим заструи през носа и устата му. Като дракон.

Лутър смачка угарката в чистия стъклен пепелник, който разнасяше със себе си от място на място като плюшена играчка. Пушеше като комин, беше ужасно дебел и ако съдим по посивялата коса, минаваше петдесетака. Никога не боледуваше. Би трябвало да се снима за рекламните плакати на Института по тютюнопушенето.

- Второ? - обърна се към Ървинг.

- Да, благодаря.

Лутър взе чашата, напълни я от бутилка под бара и я върна върху нова салфетка.

- К'во да бъде за теб, Анита? - попита.

- Обичайното, Лутър!