Усмихнатият труп

Вероника Симс стоеше в дневната ми. Рони е почти метър и осемдесет висока, руса, със сиви очи. Тя е частен детектив на договор към „Съживители“ ООД. Освен това се упражняваме заедно поне два пъти седмично, освен ако някоя от нас не е извън града, ранена или затънала до шия във вампири. Последните две неща се случват по-често, отколкото ми се иска.

Тя носеше изрязани пурпурни шорти и тениска с надпис: „Извън кучетата, най-добрият приятел на човека е книгата. Вътре в кучетата е твърде тъмно за четене“. Има си определени причини ние с Рони да сме приятелки.

- Липсваше ми във вторник във фитнеса - каза тя. - Погребението беше ли ужасно?

- Аха.

Тя не ме помоли за пояснения. Знаеше, че погребенията не са сред любимите ми събития. Повечето хора ги мразят заради мъртъвците. Аз мразя цялата тази емоционална гадост.

Рони раздвижваше дългите си крака паралелно на тялото, ниско на пода. Нещо като разтягане с присядане. Винаги се разгряваме в апартамента. Повечето раздвижвания на мускулите на краката изобщо не са предназначени да бъдат правени, ако носиш къси панталонки.

Повторих същите движения. Мускулите на бедрата ми се размърдаха и протестираха. Деринджърът беше неудобен, но поносимо буцест.

- Просто от любопитство - отбеляза Рони, - защо смяташ за необходимо да носиш пистолет с теб?

- Винаги нося пистолет - възразих.

Тя само ме погледна, а отвращението в погледа й личеше от километър.

- Ако не искаш да споделиш - недей, но не ми приказвай глупости.

- Добре де, добре - казах. - Колкото и да е странно, никой не ми е казал да не обсъждам случката.

- Какво, никакви заплахи в смисъл „не ходи в полицията“? - изуми се приятелката ми.

- Нъц.

- Леле, колко ужасно добронамерено!

- Не е добронамерено - възразих, седнала на пода и изпънала крака под ъгъл. Рони повтори същата стойка. Изглеждаше така, сякаш се каним да търкаляме топка по земята. - Нищо добро няма в това. - наведох се над левия си крак, докато бузата ми не докосна бедрото.

- Разкажи ми - настоя Рони.

Така и сторих. Когато приключих, бяхме разгрели и готови за джогинг.

- Мамка му, Анита! Зомбита в апартамента ти и луд милионер, който те преследва за човешко жертвоприношение! - Сивите очи на детек-тивката се зареяха по лицето ми. - Ти си единственият ми познат, който има по-шантави проблеми и от моите!

-Много благодаря! - казах. Заключих вратата зад нас и пъхнах ключовете си в джоба заедно с деринджъра. Знам, щяха да го надраскат, но какво се предполага да направя - да тичам с ключовете в ръка ли?

- Харолд Гейнър. Мога да го проверя, ако искаш.

- Нямаш ли си случай? - Приказвахме си, докато слизахме по стъпалата.

- В момента се занимавам с три различни разследвания на застрахователни измами. Главно наблюдение и снимки. Ако изям още една вечеря от бърза закуска, ще започна да пея в реклами!

Ухилих се.

- Къпем се и се преобличаме у нас. Ще излезем на истинска вечеря.

- Страхотно звучи, но нали не искаш да караш Жан-Клод да те чака?

- Стига вече, Рони!

Тя сви рамене.

-Би трябвало да стоиш колкото се може по-далече от тази. твар, Анита!

- Знам - беше мой ред да свия рамене. - Съгласието да се видя с него ми се стори по-малкото зло.

- А какъв беше изборът?

- Или доброволна среща с него, или ме отвличат и ме водят на гости.

- Страхотен избор!

Отворих двойната врата, която водеше навън. Горещината ме удари в лицето. Задушаваща жега, като да влезеш във фурна. А ние се канехме да тичаме в това чудо?!

Погледнах към Рони. Тя е с петнайсетина сантиметра по-висока от мен, като разликата до голяма степен се дължи на краката. Можем да тичаме заедно, само ако аз определям темпото и при това се напрягам. Упражнението е страхотно.

- Сигурно е над трийсет и седем градуса - възкликнах.

- Без мъка, няма сполука - заяви Рони. Носеше спортна бутилка вода в лявата си ръка. Бяхме толкова готови, колкото изобщо бе възможно.

- Осем километра в ада - изръмжах. - Хайде да се поизпотим!

Тръгнахме в по-бавно, но пък равномерно темпо. Обикновено

приключвахме с обиколката за половин час или по-малко.

Въздухът беше уплътнен от горещината. Имах чувството, че тичаме през полутвърди стени от нагрят въздух. Влажността в Сейнт Луис почти винаги е около сто процента. Съчетайте я с 35-40-градусова температура и получавате малко, мокро резенче от ада. Сейнт Луис посред лято, хип-хип-ура!

Упражнението не ми беше приятно. Слабите бедра и мускулестите прасци не са достатъчен стимул за тази разновидност на самобичуване. Но възможността да надбягаш лошите типове е. Понякога всичко се свежда до това кой е по-бърз, по-силен и по-пъргав. Избрала съм си погрешната професия. О, не се оплаквам! Но петдесет и три килограма не са кой знае колко мускули все пак.

Разбира се, когато въпросът опре до вампири, е все едно дали съм сто кила чист мускул - това дори не би ми донесло и грам полза. Даже мъртвите отскоро могат да вдигнат кола на лежанката с една ръка. Така че стоят класи над мен. Вече бях свикнала с това.

Първият километър остана зад нас. Началото винаги е най-кофти. Нужни са ми поне три, за да убедя тялото си, че не може да ме откаже от тази лудост.