Усмихнатият труп

Втренчих се нагоре в краката на Сеймор и се напънах да се надигна на колене. Заврях деринджъра в слабините му. Той застина и сведе поглед към мен.

- Не мърдай, иначе ще ти сервирам топките на чиния - осведомих

го.

Рони заби лакът в слънчевия сплит на Дебелия. Той се поприведе, притискайки стомаха си с ръце. Тя се изплъзна и го ритна с коляно във физиономията. От носа му бликна кръв и той се олюля назад. Детектив-ката го халоса отстрани по главата, влагайки цялата сила на рамото и торса си в удара. Гадината падна. Приятелката ми вече държеше пистолета му в ръка.

Преборих се с желанието да извикам: „Давай, Рони!“, защото не ми прозвуча достатъчно добре. После щяхме да се поздравяваме с успеха.

- Кажи на приятелчето си да не мърда, Сеймор, иначе дърпам спусъка!

Той преглътна достатъчно шумно да го чуя.

- Не мърдай, Пит, ясно?

Пит само ни зяпаше.

- Рони, моля те, вземи пистолета на Сеймор. Благодаря!

Все още бях коленичила на чакъла, с деринджър притиснат в слабините на мъжа. Той остави Рони да му вземе оръжието, без да се дърпа. Умен човек.

- Готова съм с този, Анита - обади се детективката.

Не погледнах към нея. Тя си знаеше работата. Аз също.

- Сеймор, това е 38-ми калибър спешъл, два изстрела. Може да се зарежда с различни муниции, 22-ри, 44-ти или .357 магнум. - Това беше лъжа, нова олекотена версия не можеше да поема нищо по-едро от 38-ми, но се обзалагах, че Сеймор не може да направи разлика. - Чети-рийсет и четвърти или .357-ицата и може да си целунеш семейните ценности за сбогом. Ако е двайсет и втори, може и просто много много да те заболи. Както казва един мой любимец: „Чувствате ли се късметлия днес?“.

- Какво искате, да му се не види, к'во искате? Гласът му бе висок и писклив от страх.

- Кой ви нае да ни преследвате?

Той поклати глава:

- Не, човече, ще ни убие!

- Триста петдесет и седмицата магнум прави шибано големи дупки, Сеймор!

- Не й казвай нищо! - обади се Пит.

- Ако си отвори още веднъж устата, Рони, гръмни го в коляното! -наредих.

- С удоволствие! - съгласи се Рони. Чудех се дали наистина ще го стори. Чудех се дали трябваше да й казвам да го прави. По-добре да не задълбаваме.

- Говори веднага, Сеймор, иначе дърпам спусъка! - натиснах пистолета малко по-навътре. Сигурно дори само това болеше адски. Той видимо се помъчи да се надигне на пръсти.

- Божке, моля те, недей!

- Кой ви нае?

- Бруно.

- Ти си задник, Сеймор! - обади се Пит. - Той ще ни убие!

- Рони, моля те, гръмни го - казах.

- Поръча капачката на коляното, нали?

- Аха.

- А дали да не е лакътя? - поинтересува се тя.

- Ти си избери - съгласих се.

- Вие сте луди! - възкликна Сеймор.

- Аха - потвърдих. - Не го забравяй. Та какво точно ти каза Бруно?

-Каза да ви заведем в някаква сграда до Гранд, на „Уошингтън“.

Каза да ви доведем и двете, но че можем да нараним русата, за да те накараме да тръгнеш.

- Я ми дай адреса - наредих.

Сеймор го продиктува. Мисля, че щеше да ми каже и тайната съставка на магическия сос, ако го бях попитала.

- Ако отидете там, Бруно ще знае, че сме ви казали - обади се Пит.

- Рони? - намекнах.

- И да ме гръмнеш, пичке, все едно. Ако идете там, или пратите полицията, ние сме мъртви.

Погледнах към Пит. Стори ми се съвсем искрен. Те бяха лоши типове, но.

- Добре де, няма да им се стоварим на главите.

- И няма да викаме ченгетата? - поинтересува се Рони.

- Не ако го направим, все едно сме ги убили на място. А не се налага да го правим, нали, Сеймор?

-Не, не!

- Колко ви плати сладкият Бруно?

- Четиристотин на глава.

- Не е било достатъчно - установих.

- Вече знам.

- Сега, Сеймор, аз ще се изправя и ще оставя топките ти там, където им е мястото. Не се доближавай повече до мен или до Рони, иначе ще кажа на Бруно, че си го предал.

- Той ще ни убие, човече. Ще ни убие бавно!

- Точно така, Сеймор. Нека просто се престорим, че всичко това изобщо не се е случвало, става ли?

Той закима трескаво.

- Теб това устройва ли те, Пит? - попитах.

- Не съм кретен. Бруно ще ни извади сърцата и ще ни ги натъпче в

гърлата. Няма да проговорим - стори ми се отвратен.

Изправих се и внимателно се отдръпнах от Сеймор. Рони прикриваше Пит с беретата - чисто и стабилно. Двайсет и две калибровият бе пъхнат в ластика на шортите й.

- Махайте се оттук! - казах.

Сеймор беше пребледнял и по лицето му се стичаше ледена пот.

- Може ли да си получа пистолета? - май не беше от умните типове.

- Не ми хитрувай! - заявих.

Пит се изправи. Кръвта под носа му бе започнала да се съсирва.

- Хайде, Сеймор, да си обираме крушите!

Те тръгнаха по улицата. Сеймор се беше привел, сякаш се бореше с желанието да стисне с ръка оборудването си.

Рони изпусна дълбока въздишка и се облегна на стената. Все още стискаше пистолета в дясната си ръка. Промърмори:

- Мили Боже!

- Аха - съгласих се.

Тя пипна лицето ми там, където Сеймор ме беше ударил. Болеше. Простенах.

- Боли ли много? - поинтересува се приятелката ми.

- Не - отвърнах. Всъщност имах чувството, че половината ми физиономия е станала на гигантска синина, но нямаше да ме заболи по-малко, ако го опишех на глас.

- Ще ходим ли на мястото, където искаха да ни заведат?

-Не.

- Защо не?