Усмихнатият труп

- Знам кой е Бруно и кой му дава заповедите. Знам и защо се опитаха да ме отвлекат. Какво ново ще науча, че да си струва два живота?

Рони се замисли за малко.

- Предполагам, че си права. Но нима няма да съобщиш на полицията за нападението?

- Че защо? Аз съм добре, ти също. Сеймор и Пит няма да се върнат.

Тя сви рамене.

- Нали не искаше наистина да му гръмна капачката, а? Искам да кажа, играехме си на доброто и лошото ченге, нали? - приятелката ми ме погледна твърдо, докато задаваше въпроса си и сивите й очи бяха откровени и твърди.

Отклоних очи.

- Нека повървим до вкъщи. Нещо не ми се тича вече.

- И на мен!

Тръгнахме полека по улицата. Рони извади тениската си от шортите и пъхна беретата в колана. Другия пистолет криво-ляво прикри с длан. Така не изглеждаха особено забележими.

- Преструвахме се, нали? Че сме корави?

Истината ли искаше?

- Не знам.

- Анита!

- Не знам, това е истината.

- Не бих могла да го застрелям само за да му затворя устата!

- Значи е добре, че не ти се наложи, нали?

- Ама ти сериозно ли щеше да дръпнеш спусъка срещу онзи? Някъде в далечината запя кардиналче. Песента му изпълни застоялата жега и сякаш й вдъхна прохлада.

- Отговори ми, Анита! Наистина ли щеше да дръпнеш спусъка? -Да.

- Да? - В тона й ясно прозвуча изненада.

-Да.

- По дяволите! - повървяхме в мълчание няколко минути, преди Рони да попита: - С какво си заредила пистолета днес?

- Трийсет и осми.

- Вероятно щеше да го убиеш.

- Вероятно - съгласих се.

Видях я как ме гледа с ъгълчето на окото си, докато се прибирахме. И преди бях виждала такова изражение. Смес от ужас и обожание. Просто досега не се бе изписвало на лицето на мой приятел. Заболя ме. Но все пак отидохме да вечеряме в „Дъщерята на Мюлер“ в стария Сейнт Чарлз. Обстановката беше страхотна. Храната - великолепна. Както винаги.

Говорихме си и се посмяхме, и си прекарахме чудесно. И двете не споменахме случилото се този следобед. Преструвай се достатъчно упорито и може би дразнителят ще изчезне.

20

В десет и половина същата вечер слязох в квартала на вампирите. Тъмносиня поло блуза, джинси, червен шлифер. Шлиферът скриваше презраменния кобур с браунинга „Хай Пауър“. Потта се стичаше на ручеи под мишниците ми, но по-добре така, отколкото да не нося пистолет.

Следобедното забавление беше преминало успешно, но отчасти бе въпрос на късмет. И на това, че Сеймор си изтърва нервите. И на това, че можех да понеса удара и да продължа да функционирам. С помощта на лед овладях подуването, но лявата страна на лицето ми беше подпухнала и червена, сякаш изпод кожата се напъваше да изпълзи някакъв плод. Все още нямаше синина.

„Усмихнатият труп“ беше сред най-новите клубове в Квартала. Вампирите са секси. Признавам им го. Но смешни? Не мисля. Очевидно оставах малцинство. Пред клуба се беше проточила опашка чак до съседната пресечка.

Не ми беше хрумнало, че ще ми трябва билет или резервация, или изобщо някакъв начин за влизане. Но пък, хей, нали познавах шефа? Извървях цялата опашка до гишето за билети. Чакащите бяха най-вече младежи. Жените носеха рокли, мъжете - основно спортни дрехи, тук-там се забелязваше по някой костюм. Приказваха си с възбудени гласове, мнозина се държаха за ръце или се прегръщаха. Двойки на среща. Спомням си аз срещите. Просто бе минало известно време. Може би, ако не газех всеки ден до кръста в алигатори, щях по-често да ходя на срещи. Евентуално.

Напъхах се пред някаква четворка на двойна среща.

- Хей! - подвикна единият от мъжете.

- Извинете - отвърнах.

Жената зад гишето за билети ми се намръщи.

- Не можете просто да се пререждате, госпожо.

Госпожо ли?

-Не искам да си купувам билет. Не искам да гледам шоуто. По идея имам среща с Жан-Клод тук. Това е всичко.

- Ами, не мисля. Откъде да знам, че не сте репортерка?

Репортерка ли? Поех си дълбоко дъх.

- Обадете се на Жан-Клод и му кажете, че Анита е тук. Става ли?

Жената продължаваше да ми се мръщи.

- Вижте какво, просто се обадете на Жан-Клод. Ако съм нагла репортерка, той ще се разправя с мен. Ако съм онази, която твърдя, ще бъде доволен, че сте му звъннали. Няма как да загубите.

- Ами, не знам.

Преборих се с желанието да се разкрещя на билетопродавачката. Вероятно нямаше да помогне. Вероятно. Повторих:

- Просто се обадете на Жан-Клод, ако обичате!

Може би заради, „ако обичате“, жената завъртя стола си и отвори горната половина на вратата в задната част на будката си. Малка кабин-ка. Не чух какво каза, но отново се обърна.

- Добре, управителят казва, че можете да влезете.

- Страхотно, благодаря! - изкачих се по стъпалата.

Всички на опашката ме гледаха гневно. Усещах как прегарят гърба ми с поглед. Но са ме гледали гневно експерти, така че бях спокойна и не трепнах. Хората не обичат да ги пререждат.

Вътрешността на заведението тънеше в сумрак, както е присъщо на клубовете. Някакъв тип точно зад вратата каза:

- Билетчето, моля!