Читаем Вече е все едно… полностью

Той бавно тръгна по алеята. Анабел вървеше плътно до него. Белите надгробни камъни от двете им страни изглеждаха призрачни. „Доста неприятно е да си отдолу!“ — каза си.

Колкото по-навътре навлизаха в територията на гробището, толкова по-тъмно ставаше. Короните на дърветата започнаха да се сгъстяват все повече.

— Приятно местенце, нали? — обади се Дъфи.

Тежкият мирис на гробарски цветя тегнеше във въздуха. Сгурията хруптеше под краката им и на него му се струваше, че гърмят бомбички.

— Копнея да се махнем оттук — нервно каза Анабел. — Страх ме е.

— И мене. Целият треперя! — отвърна Уилям. — Мисля, че сме достатъчно далече от пътя, за да рискуваме с малко светлина.

Той завъртя лъча на електрическото фенерче. Плъзна го по надгробните паметници, които изглеждаха поразително бели в мрака.

— Това май ще свърши работа. — Дъфи спря и насочи светлината.

От лявата им страна се намираше мавзолей от черен мрамор. Беше почти невидим, преди лъчът да го открои. Те се приближиха и го огледаха внимателно. Мраморната врата беше заключена. Ето новия дом на Кетли — каза Дъфи, като прокара ръка по гладката, хладна повърхност. — Но как ли ще го вкараме вътре, дявол да го вземе?

Опря рамо на вратата и натисна. Заболя го, но тя си остана непоклатима.

— Какъв е този номер тук? — запита Анабел. Беше взела фенерчето, за да може той да насили вратата.

Дъфи проследи погледа й. Отстрани на входа имаше малка табела с отпечатана отгоре цифра „7“. Отговори й, че не знае.

— Смяташ ли, че държат ключовете от всички гробници в портиерната? — подсети го тя.

Той се ухили насреща й.

— Страхотна идея! — рече. — Ще идем да проверим.

Къщичката на портиера, която се намираше до портала, беше заключена и запустяла, но Дъфи без особени мъчнотии успя да отвори един прозорец и я претърси. До входната врата се натъкна на табло с ключове, към всеки от които имаше прикачена дървена топка с пирографиран номер. Потърси с очи седмицата и я откри.

— Май го докопахме — оповести той. — Предлагам ти да закараш колата до гробницата, докато аз прескоча да пробвам ключа.

Анабел се качи в „Кадилака“ и потегли на заден ход по алеята. Наложи му се да се върне и да й помогне с фенерчето, тъй като един-два пъти излезе извън нея. Най-сетне се върнаха при мавзолея и Дъфи опита ключа. Резето послушно се върна с малко по-силен натиск от негова страна и той бутна вратата назад. Лошият въздух в подземието го накара да се отдръпне от прага.

— Този тип ще си има добра компания! — изчерпа се целият му коментар.

Уилям отиде при задницата на автомобила и поведе борба с каишите, които придържаха куфара. Анабел стоеше, здраво стиснала фенера. Той отвърза ремъците и смъкна товара на земята. Беше тежък, но успя да го свали, без да вдигне никакъв шум. След това се изправи и избърса длани в носната си кърпа.

— Мисля, че едно питие ще ми дойде добре — рече запъхтян.

— В джоба на шофьорската врата има плоска половинка.

Дъфи енергично се спусна натам. Сграбчи шишето с ожесточение. Сети се, че би било по-безопасно да не дава на червенокосата нито капка. Изглежда, уискито я отклоняваше от правия път. Не му се щеше отново да умува как да й отказва.

— Струва ми се, че сега мога да се справя с всичко — подхвърли, като пъхаше бутилката в задния си джоб.

Съблече сакото си и откопча яката, разхлабвайки вратовръзката. После се запъти към куфара и го повлече навътре в гробницата. Анабел остана на прага, светейки с фенера. Лъчът подскачаше насам-натам. Ръката й трепереше като на барман, който няма право да пие по време на работа.

Дъфи вкара куфара и спря.

— За Бога, дай ми този фенер! — настоя.

Тя го стори с видима радост.

— Ще повърна — каза му.

— Не! Не бива! — сопна й се той. — Бързо върви да седнеш в колата.

Когато Анабел се отдалечи, Уилям отвори куфара и го обърна на едната му страна. Мушаменият вързоп беше плътно натъпкан и се наложи да го издърпа. Парче от материята изненадващо се откъсна от ръката му и той падна назад. Приземи се върху нещо ръбесто, а дланта му усети някаква хладна метална шина. Опипа я с пръсти и се дръпна като попарен. Беше дръжка на ковчег. По лицето му потече вода, като че ли го бяха изстискали.

Отиде до вратата и дълбоко вдъхна влажния въздух, след което се върна при куфара. Яростно изтегли Кетли навън, изхлузи връвта и с рязко движение махна гумирания плат. Мъртвецът се изпружи в краката му. Дъфи не го погледна. Хвърли покривалото в куфара и го изнесе навън.

Уискито вече съвсем го беше хванало и той се движеше със залитане. Направи още един обратен курс, за да прибере фенерчето, но и този път не удостои Кетли с внимание. Затвори вратата на мавзолея и я заключи.

Ризата се беше залепила за гърдите му, а краката му леко трепереха.

— Добре ли си? — извика Анабел от колата.

Дъфи отговори, че е добре, но го каза само защото беше пиян. Далеч не се чувстваше така. Точно в този момент би предпочел да е толкова наквасен, че сънят да заличи споменът за цялата вечер. За една нощ беше преживял повече от достатъчно.

Тя излезе от автомобила и застана до него.

— Какво ще стане с куфара? — попита го.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Сценарии судьбы Тонечки Морозовой
Сценарии судьбы Тонечки Морозовой

Насте семнадцать, она трепетная и требовательная, и к тому же будущая актриса. У нее есть мать Тонечка, из которой, по мнению дочери, ничего не вышло. Есть еще бабушка, почему-то ненавидящая Настиного покойного отца – гениального писателя! Что же за тайны у матери с бабушкой?Тонечка – любящая и любимая жена, дочь и мать. А еще она известный сценарист и может быть рядом со своим мужем-режиссером всегда и везде. Однажды они отправляются в прекрасный старинный город. Ее муж Александр должен встретиться с давним другом, которого Тонечка не знает. Кто такой этот Кондрат Ермолаев? Муж говорит – повар, а похоже, что бандит…Когда вся жизнь переменилась, Тонечка – деловая, бодрая и жизнерадостная сценаристка, и ее приемный сын Родион – страшный разгильдяй и недотепа, но еще и художник, оказываются вдвоем в милом городе Дождеве. Однажды утром этот новый, еще не до конца обжитый, странный мир переворачивается – погибает соседка, пожилая особа, которую все за глаза звали «старой княгиней»…

Татьяна Витальевна Устинова

Детективы