Вече е все едно…

— Трябва ли да повтаряш всяка моя дума? — попита. — Онези две гълъбчета не разбират ли какво казвам?

Малкият се отпусна назад в креслото.

— Разбираш го, нали Клив? — обърна се той към младежа.

— Клив ли? — Уилям започваше да се ядосва. — Това име означава жълт нарцис, нали?

Хлапакът се надигна.

— Слушай, бастун такъв…

Дребосъкът се захили.

— Как възприемаш подобни неща? — каза.

— Защо сте тук? — настоя Дъфи. Погледна към бияча отсреща до прозореца.

— Хайде, хайде! — отвърна онзи, като изведнъж доби суров вид. — Дай го!

— Какво да дам, за Бога? — попита Уилям.

— Чу ли го, Клив? Иска да научи какво трябвало да предаде?

Момчето, което нарекоха Клив, мързеливо стана от креслото. Надвеси се над джуджето с побесняло от гняв лице.

— Така няма да стигнеш доникъде — рече то. — Насъскай срещу него Джо.

Здравенякът в ъгъла пристъпи напред. Личеше си, че се сдържа с усилие. Малкият махна с ръка към него.

— Рано е — каза му. — Не се налага да бъдем груби с този смотаняк.

„И тримата са смахнати!“ — мина през ума на Дъфи и той съжали, че беше изхвърлил плоското шише. Клив се отмести от дребосъка и се облещи срещу него.

Малкият тип отправи на Дъфи смразяващ поглед.

— Бъди разумен, хитрецо — каза. — Дошли сме за фотоапарата.

Дъфи килна шапката си назад към тила и изду бузи. „Това било значи…“ — помисли си. Отиде до количката с напитките и взе бутилка скоч.

— Ще пийнете ли, господа? — попита той.

В ръката на Клив се беше появил револвер. Уилям го погледна изненадан, след което се обърна към дребосъка:

— Кажи на тази фея да разкара пушкалото, че може да нарани някого.

— Пет пари не давам. Какво ме интересува?

— Нареди на хлапето да прибере тапешника си, или ще го направя аз вместо него, като му отпоря и ушите! — рязко се сопна Дъфи.

Клив издаде някакъв остър звук, наподобяващ конско цвилене. Изглеждаше като човек, който е на път да получи нервен пристъп. Стоеше с побеляло лице и помътнели от омраза очи. Уилям леко изтръпна при вида му.

— Махни го! — заповяда джуджето.

Младокът полека извърна глава и се взря в него.

— Ще го гръмна… — пискливо заплаши той, нанизвайки думите като в скоропоговорка.

— Казах да махнеш оръжието! — Миниатюрният джентълмен беше порядъчно шокиран, че му се налага да повтаря.

Клив се поколеба, примигна, после прибра револвера в джоба си. Позата му беше нерешителна, ръцете му се тресяха от възбуда. Тогава напълно неочаквано се разплака. Лицето му се набръчка като детска каучукова маска, стисната в шепа. Той се отпусна на стола, закри лице със своите тънки кокалести ръце и зарида.

Дребосъкът въздъхна.

— Виждаш ли как го разстрои… — каза на Дъфи.

Уилям хвърли шапката си на канапето и прокара пръсти през косата си.

Едрият побойник се отдалечи от прозореца и потупа Клив по главата. Не обели нито дума, а просто доста силничко го „приласка“.

Малчото се размърда притеснено.

— О, нямах нищо конкретно предвид — рече. — Не трябва да опушкваме този приятел, така че не бих могъл да ви разреша да го направите, нали?

Клив свали ръцете си и каза подсмърчайки:

— Да, но внимавай как ми говориш.

— Да, да, разбирам — усмихна се ниският мъж през своите стиснати устни. — Съжалявам! Пък и какво повече да кажа, а? Извиних се, а това е повече от достатъчно.

Клив се втренчи в дребосъка с гореща настойчивост.

— Обиди ме не онова, което ми рече, а начинът, по който прозвуча… — отвърна му.

— Ясно, причината е в моята интонация, нали?

Момчето ревна отново. Този път не закри лицето си, но стисна очи и избърса носа си с опакото на ръката.

— Да — призна то. — Виновен е тонът ти.

— Голяма работа е, нали? — обади се Дъфи, който се беше облегнал на стената и наблюдаваше с изключителен интерес.

— Остави го на мира — отвърна мъжлето. — Момчето си го бива, но е чувствително.

Клив спря да плаче и стрелна Дъфи с ненавистен поглед. Останалите двама го проследиха, сякаш току-що си спомняха, че Уилям съществува.

— Добре ли си вече? — попита дребосъкът Клив.

Младежът отвърна, че бил добре.

— Хайде! — подкани малкото човече Дъфи. — Губим време.

— Разочарован съм — каза Уилям. — Надявах се, че всички ще си оскубем косите от огорчение и ще се наплачем до насита.

Джуджето се ухили отначало, но след това млъкна и го изгледа с досада:

— Давай апарата, че скоро трябва да се омитаме.

Дъфи запали цигара и издуха облак дим към тавана.

— Не е у мене — рече.

Тримата онемяха.

— Слушай — търпеливо подхвана малкият тартор. — Дошли сме за фотоапарата и ще го вземем, разбираш ли?

Уилям вдигна рамене.

— Не мога да ви услужа — отвърна лаконично. — Не е у мене.

— Ти май не схвана правилно — възрази онзи. — Казах, че играчката ни трябва и ще я имаме.

— Напротив, разбрах те още първия път. Уверявам те, че при мен я няма.

Зъбите на момчето се показаха изпод горната му устна.

— Казах ти, че нищо няма да постигнеш с това копеле…

Дъфи се отблъсна от стената. Тръгна на бавна обиколка из стаята. Очите му не се отделяха от тримата мъже, които също го наблюдаваха.

— Внимавай — предупреди той Клив. — Съвсем скоро някои от зъбите ти могат да се окажат изкуствени.

Клив хвърли поглед към шефчето си.