Вече е все едно…

— Зад къщичката на портиера има кран с маркуч. Забелязах го, когато прескачах. Ще занеса нещата да ги измия и после можем да си ходим.

Анабел седна върху стъпалото на колата и запуши. През цялото време остана с плътно затворени очи. Толкова се страхуваше да бъде сама, че ако не беше цигарата върху устните й, нямаше да спре да пищи.

На връщане Дъфи й подвикна, щом наближи. Не искаше да я стресне.

— Всичко е наред — каза, докато качваше куфара отново на багажника. — Вече няма никакви петна. Кетли е добре подслонен, така че, надявам се, това ти развързва ръцете.

Тя се настани в „Кадилака“ и бавно подкара към портала. Уилям вървеше отстрани. След като отвори вратите, Дъфи предпазливо огледа пътя в двете посоки, но той беше тъмен и безлюден. Той затвори портите, щом колата стъпи на платното, и седна до Анабел.

Тя шофираше с бясна скорост, без да обели дума. Очите й бяха приковани в шосето отпред. Дъфи се облегна, дишайки с усилие, с очи натежали за сън.

Когато движението започна да става по-интензивно, той вдигна глава.

— Можеш да ме оставиш тук — каза й. — Прибирам се.

— Ще те закарам — отвърна му тя.

— Не!

Анабел спря.

— Извинявай, аз… — поде тя.

— Отивам си у дома — твърдо рече той. Беше му дошло до гуша. — Навярно утре. Тази вечер не!

Отвори вратата и със залитане се изниза на улицата. Спря и се хвана за колата.

— Трябва да си взема обратно снимките — каза. — Ще се видим след това.

Дъфи силно затръшна вратата. Зърна за миг големите очи на Анабел, разширени от омраза, блестящите й в мрака бели зъби, сетне „Кадилакът“ полетя като куршум.

Той се огледа за такси. „Струва ми се, че това пиленце ме ненавижда до смърт“ — рече си, докато една жълта кола плавно спираше пред него.

Четвърта глава

Апартаментът на Дъфи се състоеше от три стаи на последния етаж на стара жилищна сграда.

Шофьорът на таксито отби до бордюра точно под уличната лампа. Уилям слезе, оставяйки вратата сама да се притвори.

— Т’ва ли е? — попита шофьорът.

— Да, точно тук е.

Онзи го изгледа.

— Май е паднала веселба, а?

Дъфи леко отмести глава, за да не диша в лицето му.

— Такова нещо не си и сънувал — отвърна.

— Стига ми това, което виждам наяве — отвърна шофьорът на таксито. Беше от тарикатите.

Уилям му плати и хлопна вратата. Блъсна я толкова жестоко, че таратайката се разтресе. Онзи се намръщи, но не рече нищо. Беше нахален, но не и глупав. Колата се отдалечи.

Дъфи изкачи външните стъпала, претършува джобовете си за ключа и взе да ровичка в ключалката. „Господи, уискито беше превъзходно!“ — каза си, като улучи дупката. Ключът хлътна рязко и той го превъртя. Коридорът тънеше в мрак, но пътят за нагоре му беше познат. Започна да катери стълбището, когато стенният часовник удари четири часа. Висеше в коридора. Притежаваше някаква сладникава, крехка напевност, която винаги дразнеше Дъфи. Като стъпваше предпазливо, сложил ръка върху парапета и едва докосвайки с другата отсрещната стена, той мълчаливо вървеше нагоре. Трябваше да изкачи четири етажа, но беше привикнал. Когато стигна до площадката пред жилището си, Уилям спря. В апартамента му светеше. Ярката светлина струеше изпод вратата.

Две неща му минаха през ума. Първо, че чистачката е забравила да угаси лампата, и второ, че Мак’Гайър го чака. Доста се стресна, щом се сети за него. Напълно беше забравил за бедния си приятел. Много лошо! Уилям поклати глава. Сигурно щеше да бъде адски обиден. Отново потърси пипнешком ключа си и отвори вратата. В първия момент светлината съвсем го заслепи.

В стаята, обърнати с лице към вратата, седяха двама мъже. Един друг стоеше прав до прозореца и гледаше към улицата, надзъртайки през транспаранта.

Дъфи атакува пръв.

— Обзалагам се, че сте дошли да ми откраднете уискито — каза той.

Мъжът, който гледаше през прозореца, бързо извърна глава. Беше едър. Имаше монголоидни очи и отпусната уста, физиономията му беше смачкана и брутална като на неуспял професионален боксьор.

Уилям го огледа, после отмести поглед към двамината, които седяха в креслата. По-близкият беше ниско човече със стиснати устни и студени, жестоки очи. Лицето му беше белезникаво като замръзнала овча лой и той бе застинал неподвижно, с ръце скръстени на корема.

Другият, който се намираше отдясно на малчото, беше младеж. По бузите му имаше мъх, а кожата му беше с онзи специфичен розов оттенък, за който повечето момичета мечтаят, но не притежават. Приличаше на опасен хулиган, защото беше събрал веждите си и ъгълчетата на устните му се бяха дръпнали надолу. Дъфи си помисли, че това бе само кинаджийско перчене.

— Най-сетне! — обади се мъжлето.

Уилям затвори вратата и се облегна на нея.

— Ако знаех, че ще наминете, щях да си дойда по-рано — отвърна му.

— Чухте ли? — попита дребосъкът. — Този умник твърди, че ако знаел за идването ни, щял да се върне по-рано.

Другите двама не казаха нищо.

— Но щом вече сте тук, какво значи всичко това? — рече Дъфи.

— Настоява да разбере какво значело всичко това — отново го дублира ниският.

Дъфи бавно стисна юмруци.