Вече е все едно…

— Пусни му, Джо! — рече възбудено. — Нека да съдере от бой този кучи син!

Дъфи беше вече съвсем близо до него. Даваше си вид, че разсеяно гледа нанякъде.

— Не ме наричай така! — извика гневно и неговият десен юмрук описа траектория от нивото на кръста му до устата на хлапака. Притесняваше го здравенякът.

Реши, че ако неутрализира другите двама, би имал някакъв шанс срещу него, но не беше сигурен.

Клив се преобърна, повличайки креслото със себе си. Остана легнал на една страна, като съскаше през пръстите на ръката си, с която беше притиснал уста.

Останалите бяха прекалено сащисани, за да реагират. Дъфи удари дребосъка в основата на носа. Движението беше трудно, защото онзи беше седнал, но в него бе вложена много сила. Джуджето отхвръкна назад и се прекатури с трясък. Простря се, напълно зашеметено.

Уилям мина в стойка с леко протегнати напред ръце и прибрани към тялото лакти.

Едрият бияч се загледа в Клив, после се втренчи в малкия тип. Усмихна се, откривайки два реда равни, снежнобели, ситни зъби.

— Господи! — възкликна пресипнало. — Сега ще си го получиш!

Той се надигна, мощен като приливна вълна, и се понесе с пружинираща зигзаговидна стъпка. Дъфи моментално си даде сметка, че е далеч под класата на този мъжага. Отскочи и започна да отстъпва, докато петата му не срещна с тъп звук стената. Великанът приближаваше — решителен и самоуверен. Главата му беше наведена, а брадата добре прикрита зад рамото. Дъфи замахна. Ударът беше хубав и разсече въздуха със свистене. Онзи се отмести. Едва забележимо, но достатъчно, за да улучи юмрукът на Уилям празното пространство. След това биячът го светна под сърцето. Разнесе се звук като при кълцане на месо със сатър. На Уилям му се стори, че къщата се сгромолясва отгоре му. Почувства как коленете му омекват, но здравенякът му позволи да се вкопчи в него. Дъфи го обхвана с ръце, държейки го така, че да не може да го удари отново.

Онзи го остави да се съвземе.

— Беше екстра тупаник, а? — подметна му.

Дъфи пусна захвата и бързо се дръпна назад, но се блъсна в масичката и се преметна презглава. Трескаво се изправи на крака. Джо му даде много време. После започна да се приближава с напористата си, шикалкавеща походка, изплъзна се от неговия юмрук и го фрасна повторно в ребрата. Беше дяволски болезнено. Дъфи отново подгъна колене. Този път гладиаторът замахна странично към главата му, и Уилям рухна на една страна, оставайки неподвижен. Приземи се съвсем близо до малкия тип, който току-що беше успял да се попривдигне. Дребосъкът извади револвер от вътрешния джоб на сакото си и като го улови за цевта, се наведе напред и хакна Дъфи в слабините с все сила.

Той се сви на кълбо, но не извика. Почти прехапа устната си, но не издаде стон. Тогава усети как вътрешностите му се качиха в гърлото и повърна.

Джуджето се размърда ядосано.

— Вижте! — каза. — Онова копеле за малко не ме довърши! — Беше порядъчно нервирано от това обстоятелство.

— Най-сетне действаш правилно — одобрително рече Клив.

Тримата се бяха наредили около Дъфи и го съзерцаваха. Малкият джентълмен внимателно притискаше с пръсти основата на носа си, а очите му плуваха в сълзи. Клив беше коленичил на пода с подути устни. Чувстваше как предните му зъби леко се клатят, когато ги докосваше с език. Джо стоеше, провесил лапи като куче, на което са отнели кокала.

Дъфи бавно вдигна глава. Лицето му лъщеше от пот. Меката светлина от абажура на тавана падаше върху позеленялата му кожа. Беше ужасно зле, но продължаваше да се владее и да потиска болката. От устата му течеше кръв надолу по брадата. Усещаше нейния солен вкус.

— Дай го! — каза малчото.

Уилям не отговори нищо. Не беше сигурен, че му е останал глас. Лежеше, вперил очи с омраза в него.

— Не ти ли беше достатъчно? — попита дребосъкът.

Дъфи не наруши мълчанието си. Онзи вдигна ръка.

— Накарай го да поомекне! — обърна се той към Джо.

Здравенякът се усмихна. Доставяше му истинско удоволствие да се държи като месомелачка. Той протегна ръка и пръстите му сграбчиха отпред ризата на Уилям. Последва леко дръпване. Дъфи пое нагоре сякаш беше коркова тапа, която вадеха от шише. Тихо изсумтя от болка. Отворената му длан зашлеви Джо през очите. Бандитът примигна.

— Видяхте ли какво ми направи? — попита той.

— Умира да се бие, а? — отвърна джуджето.

Дъфи вяло замахна към Джо. Ударът му не би зашеметил дори дете. Биячът се ухили.

— Осъзнай се, приятелче! — рече. — Ти си напълно безвреден.

— Защо просто не го „погалиш“ тук-таме, Джо? Нямаме много време… — обади се малкият тип.

— Разбира се — отвърна онзи.

Задържа Дъфи на една ръка разстояние и го прасна между очите. Юмрукът му летеше с убийствена бързина. Уилям зърна приближаването му, но не беше в състояние да го избегне. В главата му нещо експлодира и го заслепи ярка светкавица. Искаше му се да легне на пода, но някаква сила не му позволяваше.

— Няма нужда да го налагаш прекалено грубо — коригира го дребосъкът. — Само го понаплескай. — Гласът му се стори на Дъфи безкрайно далечен.