Вече е все едно…

— Разбира се — засия Дъфи. — Всеки наркоман би ти повярвал.

Анабел седна неочаквано в креслото и захлупи лице в шепите си.

— Толкова съм нещастна! — заговори на пресекулки. — Бъди добър с мене, моля те!

Уилям пристъпи напред и се настани върху подлакътника на креслото.

— Когато преди малко влезе в тоалетната, ти скри нещо в гащите си или на някое друго тайно място… — небрежно каза той. — Защо сега не се върнеш там отново и не го извадиш на бял свят? След това ще ми го дадеш.

Тя свали ръце от лицето си и се облегна назад. Изражението й беше застинало.

— Нямаш никакво право да настояваш за това — отвърна Анабел. — То въобще не те касае. Изключително лично е.

Дъфи обгърна с ръка облегалката на креслото и я потупа по рамото.

— Върви в банята — подкани я той.

Тя се надигна от стола. Очите й бяха много зли. „Изглежда възхитително!“ — помисли си Уилям.

— Писна ми! — избухна Анабел, говорейки като в скоропоговорка. — Казах ти истината и няма да получиш нищо. Ясно ли ти е?

Дъфи продължаваше да седи върху подлакътника на фотьойла. Бавно плъзна поглед по нея, присвил устни. Веждите му се повдигнаха.

— Май не разбираш — рече и. — Искам нещото, което си намерила в тази бърлога, и ще го имам.

Тя понечи да възрази, но той я спря с ръка.

— Тихо! Щом не желаеш да ми го дадеш, ще си го взема сам. Как ти се струва?

Анабел полека заотстъпва по посока на вратата. Личеше си как страхът я изпълва. Когато стигна до нея, Дъфи бързо се спусна от мястото си и я завъртя на сто и осемдесет градуса. Тя го удари по носа със свития си юмрук. Уилям и без това беше порядъчно натъртен. Заслони носа си с ръка, опипа го внимателно, погледна пръстите си, за да види дали не се е разкървавил, и се ухили.

— Ами чудесно — каза й. — Щом държиш да е по този начин…

Анабел отново замахна, но той улови китката й. Тогава тя се вкопчи в него — едно ритащо, хапещо и драскащо кълбо от обидена красота. В първия момент Дъфи бе зает да държи ноктите й далече от очите си. С усилие успя да обуздае ръцете й и я обърна. Кръстоса ги пред гърдите й и като стискаше здраво китките на Анабел, застанал зад гърба й, я избута до спалнята и я хвърли по лице върху леглото.

— Слушай, Червенокоске — рече той, леко запъхтян от усилието. — Ще бъдеш ли сговорчива, или ще трябва да стана груб?

— О, как те мразя! — приглушено отвърна тя.

— Хайде!

Анабел притихна за момент, после каза:

— Добре, ще ти го дам.

— Обещаваш ли?

— Да… да, звяр такъв!

Дъфи изсумтя и я пусна. Тя седна с побеляло и измъчено лице. Очите й искряха от омраза. Той се смая, като забеляза колко злобен можеше да бъде нейният поглед.

— Действай! — настоя Уилям, внезапно загубил доброто си разположение.

— Излез от стаята — рече Анабел. — Трябва да се съблека.

Той поклати глава.

— Не се вдетинявай! — отвърна й. — Не ти вярвам.

Тя се надигна от леглото и застана права. Косата й беше разрошена, зелената коприна на дрехите й бе измачкана, а погледът й бе самата враждебност.

— Нямам намерение да се събличам пред мръсник като тебе! — заяви Анабел.

Дъфи отиде до вратата и превъртя ключа. Извади го и го пусна в джоба си.

— Изненадваш ме — рече й. — Не допусках, че си свенлива, но ще се обърна с гръб, разбира се. Само почвай.

Той се отдалечи и се загледа навън през прозореца. Някакъв съвсем тих звук го накара да се обърне рязко. Тя беше почти до него. В ръката си стискаше гърлото на празна гарафа. От израза на очите й му спря дъхът. Когато Анабел с все сила замахна към него, Дъфи бързо се стрелна край стената, избягвайки удара. Стъкленицата се пръсна до него. Тапетът се скъса на мястото, където се беше разбила гарафата, и по пода се посипа мазилка.

Лицето й беше разкривено от убийствена ярост. Той видя малки бели петна от пяна по устните й. Тя започна да го нарича с мръсни епитети. Те се сипеха върху него от нейната спазматично сгърчена уста.

„Сигурно е някакъв пристъп на лудост“ — помисли си Дъфи. Беше толкова шашнат, че заотстъпва заднешком от Анабел. Тя пристъпваше бавно насреща му, свивайки и разпервайки пръстите на протегнатите си ръце. При всяко стискане ставите й побеляваха. Внезапно се хвърли върху него като освободена пружина. Тялото й се стовари отгоре му с цялата си тежест и Уилям политна назад, загубвайки равновесие. Ръката на Анабел го стисна за гърлото с мълниеносно движение. Почувства остра, пареща болка, когато нейните дълги нокти се забиха в плътта му.

Замахна рязко и я удари с юмрук отстрани в челюстта. Не вложи сила, но все пак милувката си я биваше. Анабел клюмна, свлече се на колене и ръцете й се плъзнаха по предницата на сакото му, правейки немощен опит да се задържи. После се захлупи по очи.

Уилям направи крачка назад и извади носна кърпа. Грижливо избърса дланите си, след което я прибра.

— По дяволите! — изтръгна се от него.